Л. Смит - Борбата

— Не! — Тя се втурна към колата тъкмо когато нещото се спусна към нея. Вкопчи се със сетни усилия в дръжката на вратата на форда, докато пръстите й опипваха трескаво връзката с ключовете. Вятърът засвири, запищя, разроши косата й. Скреж се пръсна в очите й и я заслепи, но най-после ключът се превъртя и вратата се отвори.

На сигурно място! С все сила затръшна вратата след себе си и стовари юмрук върху лостчето за заключване на вратата. После се пресегна, за да заключи и другата врата.

Вятърът навън фучеше като стон, издаван от хиляди гласове. Колата започна да се тресе.

— Стига! Спри, Деймън, спри! — Но слабият й вик се изгуби сред оглушителната какофония. Постави длани на арматурното табло в напразно усилие да балансира форда, който се разлюля още по-силно, докато стихията отвън запращаше ледени късчета срещу прозорците.

И тогава зърна нещо. Задният прозорец се затъмни, но тя все пак различи през него някаква форма. Приличаше на гигантска птица от мъгла или сняг, но със смътни очертания. Знаеше със сигурност единствено, че размахва огромните си криле и… че идва за нея.

Пъхни ключа в стартера. Запали! Хайде, давай! Пламналият й мозък трескаво диктуваше заповедите си. Когато най-после успя да го подкара, престарелият форд захъхри дори по-шумно от вятъра. Неясната форма зад нея я последва, нараствайки все повече и повече в огледалото за обратно виждане.

Бягай към града, към Стефан! Бягай! Бягай! Но докато завиваше със свистене на гумите наляво по Олд Крийк роуд, колелата затънаха. Ярка светкавица проряза небето.

Ако гумите на форда не бяха забуксували и тя не бе натиснала спирачките докрай, отсрещното дърво със сигурност щеше да се стовари върху нея. В този миг фордът се разтърси като при земетресение и дървото падна. За щастие стволът му се размина на броени сантиметри с предния десен калник. Грамадното дърво имаше гъста корона от клони, които рухнаха пред колата и напълно блокираха пътя към града.

Беше попаднала в капан, единственият спасителен за нея път назад към дома беше отрязан. Останала съвсем сама, без възможност да избяга от тази ужасна сила…

Силата. Това беше. Това беше ключът. „Колкото по-могъщи са твоите Сили, толкова по-силно те обвързват с правилата на мрака.“

Течаща вода! Подкара форда на заден ход, изви волана и колата полетя напред. Бялата форма зад нея се наклони и връхлетя отново върху колата, но също като падналото дърво я пропусна на сантиметри. Елена натисна педала на газта и подкара с бясна скорост надолу по Олд Крийк роуд сред бушуващата буря.

Но онова нещо продължи да я преследва. В пламналия мозък на девойката отекваше само една мисъл: на всяка цена трябва да прекоси течаща вода, за да остави онова нещо зад гърба си.

Проблеснаха още няколко светкавици. Докато караше бясно, тя видя още изпопадали дървета на пътя, но успя да ги заобиколи. Сигурно не оставаше още много до реката. След малко видя отляво да просветва водата в реката сред нестихващата вихрушка. После видя и моста.

Почти бе стигнала. Бе успяла! Вятърът хвърли суграшица върху предното стъкло и тя изгуби моста от поглед, но чистачките се включиха и го зърна отново. Това беше, завоят трябваше да е тук.

Колата поднесе и заподскача по дървената конструкция. Елена усети как гумите се плъзнаха по мокрите дъски и почти веднага блокираха. С отчаяно усилие тя се опита да завърти волана, но не виждаше нищо, а и нямаше място…

И тогава фордът се блъсна в парапета на моста. Прогнилото дърво поддаде под натиска на тежката кола и не можа да я удържи. Последва ужасяващо завъртане, падане и колата рухна във водата.

Елена чу крясъците, но сякаш идваха някъде отдалеч. Реката я обгърна в обятията си и останаха само шумът, уплахата и болката. Стъклото на единия прозорец се строши на дребни парчета, после още един. През тях нахлу черна вода, примесена със стъклата, сякаш бяха късчета лед. Погълна я. Не можеше да види нищо, не можеше да се измъкне.

Не можеше да диша. Бе изгубена в този адски водовъртеж, а въздухът все повече не й достигаше. Трябваше да диша. Трябваше да се измъкне от тук…

— Стефан, помогни ми! — изкрещя тя.

Но крясъкът й не се чу. Вместо това ледената вода я задави, прониквайки в белите й дробове. Елена започна да се бори, но напливът на водата се оказа по-силен. Усилията й ставаха все по-диви, все по-некоординирани, ала скоро престанаха.

Остана само тишината.

Бони и Мередит претърсваха периметъра около училището. Бяха видели Стефан да поема в тази посока, може би заради Тайлър и приятелите му. Двете момичета бяха готови да го последват, но тъкмо тогава Елена започна онази сцена. А после Мат им каза, че тя си е тръгнала. Затова двете отново поеха по следите на Стефан, но не го откриха. Наоколо нямаше други сгради, освен самотната колиба на Куонсет.