Л. Смит - Борбата

По-късно спомените на Бони за следващия час бяха обвити като в милостива мъгла. Спомняше си как чака Стефан, докато бурята вилнееше безспирно. Спомняше си, че почти всичко й бе вече все едно, когато Стефан излезе от водата залитайки. Спомняше си, че когато видя безжизненото тяло, положено от Стефан на пътя, не изпита разочарование, а само огромна мъка и печал.

Но най-ясно си спомняше лицето на Стефан.

Помнеше изражението му, докато се опитваха да направят нещо, за да спасят Елена. Само че там не лежеше истинската Елена, а някаква восъчна кукла с нейните черти. Нещо, което никога не е било живо и със сигурност не беше живо и сега. Бони си помисли, че отстрани цялото това суетене за изтласкване на водата от белите й дробове и така нататък навярно изглежда доста глупаво. Восъчните кукли не дишат.

Помнеше още лицето на Стефан, когато той най-после се предаде. Когато Мередит започна да спори с него и да му крещи, повтаряйки нещо за един час без въздух и за трайно увреждане на мозъка. Думите достигаха до Бони, но не и значението им. Тя само си мислеше колко е странно, че докато Мередит и Стефан си крещят един на друг, и двамата леят сълзи.

Накрая Стефан спря да плаче. Просто седеше там и държеше в скута си куклата Елена. Мередит му крещя още малко, но той не я слушаше. Просто си седеше там. Бони никога нямаше да забрави изражението му.

После нещо я стресна, върна я към живота и пробуди ужаса в нея. Тя се вкопчи в Мередит и затърси наоколо, за да разбере откъде идва. Нещо лошо… нещо ужасно се приближаваше. Вече почти бе тук.

Стефан изглежда също го усети. Застана нащрек, скован, като вълк, душещ следа.

— Какво има? — извика Мередит. — Какво ти стана?

— Трябва да си вървите! — надигна се Стефан, все още крепящ безжизненото тяло в ръцете си. — Махайте се оттук!

— Какво искаш да кажеш? Не можем да те оставим.

— Да, можете! Махайте се оттук! Бони, отведи я оттук!

Досега никой не бе карал Бони да се погрижи за някого. Хората винаги се грижеха за нея. Но сега тя сграбчи Мередит за ръката и започна да я дърпа. Стефан имаше право. Нищо повече не можеха да направят за Елена, а ако останеха тук, това, което бе убило нея, щеше да докопа и тях.

— Стефан! — извика Мередит, докато Бони я дърпаше назад.

— Ще я сложа под дърветата. Под върбите, а не под дъбовете — провикна се той след тях.

Но защо ни казва това, зачуди се Бони с някаква далечна част от съзнанието си, незасегната от страха и бурята.

Отговорът беше прост и ясен. Защото по-късно той нямаше да бъде тук, за да им го каже.

Много отдавна, докато бродеше из тъмните улички на Флоренция, гладуващ, изплашен и изтощен, Стефан си бе дал клетва. Всъщност няколко клетви: как да използва Силите, как да се отнася към слабите и заблудени човешки същества, с които се сблъсква.

Сега смяташе да престъпи всички.

Целуна студеното чело на Елена и я положи под клоните на върбата. По-късно, ако можеше, щеше да се върне тук при нея, след като всичко приключи.

Докато размишляваше, Силата се бе надигнала, преминавайки през Бони и Мередит. Последва го, но сетне отново стихна. Сега се бе завърнала и чакаше. Нямаше да й позволи да чака дълго.

Необременен от тежестта на тялото на Елена, той се впусна в хищнически бяг по пустия път. Не го смущаваше нито вледеняващата суграшица, нито студеният вятър. Сетивата му на ловец се справяха отлично с подобни препятствия.

Бе мобилизирал всички свои Сили, за да открие плячката, която искаше. Сега не мислеше за Елена Отлагаше го за по-късно, когато всичко щеше да е свършило.

Тайлър и приятелите му още се намираха в колибата на Куонсет. Добре. Така и не разбраха какво се задава, когато прозорецът се счупи, избухвайки в хиляди парчета стъкло и бурята връхлетя вътре.

Стефан бе готов да убива, когато се добра до врата на Тайлър и заби в него кучешките си зъби. Това бе едно от правилата му — да не убива, но сега искаше да го наруши.

Но един от яките типове от компанията на Тайлър се изпречи пред него, преди да изпие докрай кръвта на жертвата си. Момчето всъщност не се опитваше да защити поваления си водач, а само искаше да избяга. Но за негов лош късмет пътят му за бягство се пресичаше с пътя на Стефан. Стефан го повали на земята и захапа жадно вената му.

Вкусът на горещата течност го върна към живот, стопли го, разля се като огън в жилите му. И го накара да иска още.

Сила. Живот. Те ги притежаваха, а той се нуждаеше от това. Много лесно повали всички благодарение на могъщия прилив на сила, бликнал в него от кръвта, която вече беше изпил. Прехвърляше се от един на друг, пиеше до насита, сетне ги захвърляше настрани като капачки на бирени бутилки по шест в стек. Беше се нахвърлил върху последния от групата на Тайлър, когато забеляза Каролайн, свита в ъгъла.