Л. Смит - Борбата

— Не! Просто искам да остана сама… О, моля те, не ме питай нищо повече. — Едва не изтръгна ключовете от ръката му. — Скоро ще ти върна колата, обещавам. Или Стефан ще ти я докара. Ако го видиш, кажи му, че съм в пансиона. И благодаря. — Затръшна вратата въпреки протестите му и запали двигателя, после потегли със стържене на зъбните колела в предавката, понеже не бе свикнала със скоростния лост. Остави го загледан след нея.

Шофираше, без да вижда, нито да чува нищо наоколо, плачеше, обсебена от бушуващите в душата й вихри от емоции. Двамата със Стефан ще избягат… Ще се махнат оттук… Ще покажат на всички на какво са способни. А кракът й никога повече няма да стъпи във Фелс Чърч.

И тогава леля Джудит горчиво ще съжалява. Дори и Робърт ще проумее каква грешка е допуснал. Но Елена няма да им прости. Никога.

А колкото до самата нея, тя не се нуждае от никого. Със сигурност не и от тази глупава гимназия „Робърт Е. Лий“, където само за един ден можеш да се сринеш от свръхпопулярна звезда до презрян от всички, и то само защото обичаш не този, когото трябва. Вече не се нуждаеше нито от семейство, нито от приятели, от никого…

Когато намали скоростта, за да завие по ветровития път водещ към пансиона, Елена усети как и мислите й също забавиха ход.

Е… все пак не беше бясна на всичките си приятели. Бони и Мередит не бяха сторили нищо лошо. Или Мат. Мат определено беше точен. Всъщност тя може и да не се нуждаеше сега от него, но колата му определено й беше от полза.

Усети как я напушва смях. Бедният Мат. Хората вечно му се подиграваха заради стария му износен форд, като го наричаха дрънчащ динозавър. Сигурно мислеше, че двамата със Стефан са луди.

Истеричният кикот изтръгна още няколко сълзи от очите й и тя ги избърса с трепереща ръка. О, господи, как нещата се объркаха така? Какъв ден. Тя трябваше да празнува победата си, защото бяха победили Каролайн, а вместо това сега плачеше сама в таратайката на Мат.

Макар че Каролайн изглеждаше адски смешна. Тялото на Елена леко се разтресе от обзелия я неудържим смях. Само какво изражение на лицето имаше! Някой трябваше да я заснеме с видеокамера.

Най-после сълзите, смесени с неудържимото истерично кикотене, стихнаха и тя се почувства ужасно изтощена. Наведе се напред, отпусна глава върху волана и се опита поне замалко да не мисли за нищо, да се успокои, преди да слезе от колата.

Ще влезе в пансиона и ще чака Стефан, а после двамата ще се върнат, за да оправят кашата, която тя бе надробила. Ще падне голямо извиняване, унило си каза момичето. Бедната леля Джудит. Елена й се разкрещя пред половината град.

Но защо си позволи да избухне така? Емоциите й все още не се бяха успокоили, дори отново забушуваха, когато отиде до вратата на пансиона. Оказа се заключена, а на всичкото отгоре никой не й отговори, когато няколко пъти натисна звънеца.

О, чудесно, помисли си тя и очите й отново я засмъдяха. Явно госпожа Флауърс също бе отишла да празнува Деня на основателите. И сега не й оставаше нищо друго, освен да седи в колата или да стърчи навън в тази буря…

За пръв път днес обърна внимание на времето и когато го стори, се озърна тревожно. Денят бе започнал като облачен и мразовит, но сега се бе появила мъгла, която се стелеше над земята, сякаш идеща от дълбините на околните полета. Облаците не само се носеха, а кипяха в небето. А вятърът все повече се усилваше.

Нещо простена откъм оголените клони на дъбовете, откъсна последните листа от тях, завъртя ги в бясна вихрушка. Звукът се усили, вече не беше само стенание, а зловещ вой.

Но имаше и още нещо. Нещо, което не идваше само от вятъра, а от самия въздух или от пространството наоколо. Някакво усещане за натиск, за заплаха, за някаква невидима сила, която се надигаше, събираше мощ, приближаваше се.

Елена се извърна рязко с лице към дърветата.

Зад къщата се издигаше цяла редица дъбове, а по-нататък имаше още, които се сливаха с гората. А най-отзад бяха реката и гробището.

Нещо… имаше там. Нещо… много лошо…

— Не — прошепна Елена. Не можеше да го види, но го чувстваше, като някаква огромна неясна форма, издигаща се нагоре, за да надвисне над нея, да закрие небето. Усещаше зло, омраза, животински бяс.

Жажда за кръв. Стефан бе използвал тези думи, ала тогава не ги бе разбрала. Сега усещаше тази жажда за кръв… насочена право към нея.

— Не!

Все по-високо и по-високо то се извисяваше над нея. Елена не можеше да види нищо, но имаше чувството, че се разтварят огромни криле, разперват се, за да обгърнат хоризонта от двете й страни. Нещо, притежаващо Сила извън пределите на човешкото въображение… жадуващо само да убива…