Л. Смит - Борбата

Сцените приключиха, съпроводени от светкавици на фотоапарати и оживени аплодисменти. Когато и последният войник от Конфедерацията слезе от сцената, кметът Доли призова за тишина.

— А сега — поде той — идва ред на учениците, които ще закрият церемонията. Моля ви, посрещнете подобаващо Духа на независимостта, Духа на предаността и Духа на Фелс Чърч!

Аплодисментите бяха още по-оглушителни. Елена стоеше до Джон Клифорд — многознайкото от горните класове, избран да представлява Духа на независимостта. От другата му страна беше Каролайн. Безразлично, почти с апатия, тя отбеляза, че съученичката й изглежда великолепно: главата й бе леко вирната, очите й искряха, а страните й бяха порозовели.

Джон излезе пръв, нагласи очилата си и микрофона, преди да зачете от дебелата книга върху катедрата. Официално учениците от горните класове бяха свободни да изберат сами откъсите, които ще прочетат, но на практика почти всички четяха от творбите на М. С. Марш — единствения поет, родил се във Фелс Чърч.

През цялото време, докато четеше Джон, Каролайн привличаше вниманието към себе си. Усмихна се на публиката, разтърси гъстата си коса, подръпна чантичката, закачена на кръста й. Пръстите й я погалиха нежно, а Елена усети, че се взира като хипнотизирана в малкия предмет, сякаш искаше да запомни всяко мънисто.

Джон се поклони и зае мястото си до Елена. Каролайн отметна рамене назад и с плавните и грациозни движения на модел пристъпи към катедрата.

Този път ръкоплясканията бяха примесени с одобрителни подсвирквания. Но Каролайн не се усмихна, от нея се излъчваше трагична отговорност. След добре премерена пауза — изчакваше аплодисментите да стихнат — поде с тържествен глас пред притихналата публика:

— Възнамерявах днес да прочета поема от М. С. Марш, но няма да го направя. Защо да чета от това — вдигна томчето с поезия от деветнадесети век, — когато има нещо много по… уместно… в една тетрадка, която случайно ми попадна?

Която си откраднала, искаш да кажеш, помисли си Елена. Очите й зашариха из тълпата и се спряха на Стефан. Той стоеше отзад заедно с Бони и Мередит от двете му страни, които сякаш го закриляха. Тогава Елена забеляза още нещо. Тайлър, Дик и неколцина други момчета бяха застанали на няколко метра зад тях. Петте момчета, които явно не бяха гимназисти, изглеждаха доста заплашително.

Върви , помисли си Елена, когато отново срещна погледа на Стефан. Искаше той да разбере мълчаливата й молба. Върви, Стефан, моля те, махни се оттук, докато е възможно. Върви си сега!

Много леко, почти незабележимо, Стефан поклати глава.

Пръстите на Каролайн се стрелнаха в чантата, сякаш повече не можеше да чака.

— Това, което ще ви прочета, се отнася за Фелс Чърч днес , а не за преди сто или двеста години — продължи тя с несдържано ликуване. — То е важно сега, защото се отнася за някого, който живее в града с нас. Всъщност в момента той е тук, в тази зала.

Сигурно Тайлър й е написал речта, реши Елена. През последния месец, в гимнастическия салон, бе показал, че го бива за подобни неща. О, Стефан, о, Стефан, толкова съм уплашена… Мислите й се блъскаха хаотично в главата й, докато Каролайн пъхаше ръка в чантата си.

— Мисля, че ще разберете какво имам предвид, след като чуете това — рече Каролайн и с бързо движение измъкна тетрадката с кадифена подвързия и я вдигна с драматичен жест. — Мисля, че това ще обясни много от нещата, случили се напоследък във Фелс Чърч. — Пое дълбоко дъх и огледа смаяната аудитория.

Елена едва не припадна, когато Каролайн извади дневника. Пред очите й затанцуваха блестящи точици. Главата й се замая и тя почувства, че всеки миг ще изгуби съзнание, когато внезапно забеляза нещо.

Сигурно зрението й й играеше номера. Светлините на сцената и светкавиците на фотоапаратите навярно бяха замъглили очите й. Явно всеки миг щеше да припадне и затова не виждаше добре.

Тетрадката, която Каролайн държеше в ръце, беше зелена, а не синя.

Навярно полудявам… или сънувам… или е някакъв трик на светлината. Но лицето на Каролайн!

Каролайн със зяпнала уста се взираше в тетрадката. Изглежда бе забравила за публиката. Заобръща дневника в ръце, оглеждайки го от всички страни. Движенията й бяха като на лунатик. Тя бръкна в чантата си, сякаш се надяваше да намери още нещо. После огледа диво сцената, все едно търсеше дали там няма паднало нещо.

Сред присъстващите се надигна мърморене, хората губеха търпение. Кметът Доли и директорът на гимназията, смръщили вежди, си размениха многозначителни погледи.