Л. Смит - Борбата

— Елена, сигурна ли си, че го искаш? Няма да е лесно да живееш с мен. Аз винаги ще бъда различен от теб, независимо колко силно се опитвам да не бъде така. Ако някога поискаш да промениш решението си…

— Докато ме обичаш, никога няма да го променя.

Той отново я взе в обятията си и тя потъна в усещането за покой и удовлетворение. Ала ледените пипала на страха пропълзяха нейде в съзнанието й.

— Стефан, за утре… ако Каролайн и Тайлър успеят с плана си, няма да има значение дали ще променя решението си, или не.

— В такъв случай просто трябва да се погрижим да не успеят. Ако Бони и Мередит ми помогнат, ще опитам да измисля начин как да взема дневника от Каролайн. Ала дори и да не успея, няма да избягам. Няма да те оставя, Елена. Ще остана и ще се боря.

— Но те ще те наранят. Стефан, не мога да го понеса!

— А аз не мога да те напусна. Това е решено. Остави на мен грижата за останалото, ще намеря начин. А ако не… е, независимо от това ще остана с теб. Ние ще бъдем заедно.

— Ние ще бъдем заедно — повтори момичето и отпусна глава на рамото му, щастлива да спре да се измъчва за малко и просто да се радва на живота.

29 ноември, петък

Мило дневниче,

Късно е, но аз не мога да заспя. Изглежда вече не ми е нужен толкова сън, както досега.

Е, утре е денят.

Тази вечер говорихме с Бони и Мередит. Планът на Стефан е съвсем прост. Работата е, че без значение къде Каролайн е скрила дневника, тя ще трябва утре да го извади, за да го вземе със себе си. Но четенето на поемите е завършекът на церемонията, а тя първо трябва да присъства на парада. През това време ще се наложи да пъхне някъде дневника. Затова ако я наблюдаваме от мига, в който излезе от тях, докато се качи на сцената, ще видим къде го крие. А тъй като не знае, че я подозираме, няма да бъде особено предпазлива.

Така ще го вземем.

Причината планът да успее е в това, че всички участници в програмата трябва да са костюмирани в дрехи от онази епоха. Госпожа Гримсби, библиотекарката, ще ни помогне да облечем преди парада дрехите от деветнадесети век и няма да можем да облечем или да носим нещо, което не е част от костюма. Никакви чанти, никакви раници. Никакви дневници! Каролайн ще трябва да го остави някъде.

Ще я наблюдаваме на смени. Бони ще стои пред дома й и ще наблюдава какво носи Каролайн, когато излиза. Аз няма да я изпускам от поглед, докато се преоблича в дома на госпожа Гримсби. После по време на парада Стефан и Мередит ще се вмъкнат в къщата — или в колата на Форбс, ако дневникът е там — и ще го вземат.

Не виждам как може да се провалим. Не мога да ти опиша колко по-добре се чувствам. Толкова е хубаво да мога да споделя този проблем със Стефан. Научих си урока, никога повече няма да крия нищо от него.

Утре ще нося пръстена си. Ако госпожа Кримсби ме попита за него, ще й кажа, че той е дори от преди деветнадесети век, че е от ренесансова Италия. Ще ми хареса да видя изражението й.

Сега най-добре да се опитам да поспя малко. Надявам се, че няма да сънувам.

Бони трепереше, докато чакаше отвън пред високата викторианска къща. Тази сутрин въздухът бе мразовит и въпреки че наближаваше осем часът, слънцето още не се бе показало. Небето представляваше сива маса, осеяна с бели облаци, през които се процеждаше слаба светлина. Земята отдолу сякаш бе потънала в тайнствен здрач.

Тя потропваше с крака и разтриваше ръце, когато вратата на дома на семейство Форбс се отвори. Бони се скри зад храстите, за да наблюдава, докато семейството вървеше към колата. Господин Форбс не носеше нищо, освен камера. Госпожа Форбс носеше чанта и сгъваем стол. Даниъл Форбс, по-малкият брат на Каролайн, също носеше стол. А Каролайн…

Бони се наведе напред и въздъхна с облекчение. Каролайн, облечена с джинси и дебел пуловер, носеше бяла чанта с дълга дръжка, която не беше особено голяма, но достатъчно, за да побере един малък дневник.

Стоплена от добре изпълнената задача, Бони остана скрита зад храстите, докато колата потегли. После се запъти към ъгъла на „Тръш стрийт“ и „Хоторн драйв“.

— Ето я, лельо Джудит. На ъгъла.

Колата забави ход и спря, а Бони се плъзна на задната седалка до Елена.

— Носи бяла чанта — прошепна Бони в ухото на Елена, когато леля Джудит отново подкара колата.

Елена стисна развълнувано ръката на приятелката си.

— Добре — прошепна в отговор. — Сега ще видим дали ще я занесе в дома на госпожа Гримсби. Ако не, ще кажеш на Мередит, че е в колата.