Л. Смит - Борбата

Утре ще разбера. О, господи, иска ми се всичко да е свършило. Не зная как ще оживея дотогава.

Елена се измъкна от къщата, без да казва на леля Джудит къде отива. Беше уморена от лъжите, но нямаше сили да се справи със суматохата, която неминуемо щеше да последва, ако каже, че отива при Стефан. Откакто Деймън бе дошъл на вечеря, леля й не бе спряла да говори за него, като във всеки разговор подхвърляше дискретни и не толкова дискретни намеци. И Робърт не оставаше по-назад. Понякога Елена си мислеше, че тъкмо той подкокоросва леля й.

Натисна уморено входния звънец на пансиона. Къде беше напоследък госпожа Флауърс? Когато най-после вратата се отвори, на прага застана Стефан.

Беше облечен за излизане, яката на якето му бе вдигната.

— Мислех си да отидем на разходка — каза.

— Не — отвърна Елена твърдо. Опита се да му се усмихне, но не успя. — Да се качим в стаята ти, Стефан, става ли? Има нещо, за което трябва да поговорим.

Той я изгледа изненадано за миг. Явно лицето й я издаваше, защото изражението му застина и потъмня. Стефан пое дълбоко дъх и кимна. Извърна се, без да каже дума и пое нагоре по стълбите.

Шкафовете, сандъците и лавиците с книги отдавна бяха подредени по местата им. Но Елена имаше чувството, че го забелязва за пръв път. Незнайно защо си припомни онази първа нощ, когато беше тук, когато Стефан я бе избавил от отвратителната прегръдка на Тайлър. Погледът й обходи предметите върху скрина: златните флорини от петнадесети век, кинжала с украсена дръжка от слонова кост, малкото желязно ковчеже с подвижен капак. През онази първа нощ се бе опитала да го отвори, а той го бе затиснал.

Девойката се извърна. Стефан стоеше до прозореца, силуетът му се очертаваше на фона на мрачно надвисналото сиво небе. Цялата седмица беше студено и мъгливо и днешният ден не бе изключение. Изражението на Стефан бе отражение на времето навън.

— Е — поде тихо той, — за какво искаш да говорим?

Сега или никога. Елена пое дълбоко дъх. Протегна ръка към малкото желязно ковчеже и го отвори.

Вътре проблесна тъмнорозовата коприна. Нейната панделка. Напомни й за лятото, за летните дни, които сега й се струваха безкрайно далечни. Тя я взе и я протегна към Стефан.

— За това — промълви момичето.

Той бе пристъпил напред, когато тя докосна ковчежето, но сега изглеждаше объркан и изненадан.

— За това?

— Да. Защото аз знаех, че е тук, Стефан. Видях я отдавна, един ден, когато излезе за няколко минути от стаята. Не зная защо изпитвах такова любопитство да разбера какво има вътре, но не можах да се сдържа. И намерих панделката. — Тя млъкна, за да събере сили. — После го написах в дневника си.

Стефан изглеждаше още по-озадачен, сякаш очакваше да чуе нещо съвсем друго. Елена търсеше подходящите думи.

— Написах го, защото това беше доказателство, че през цялото време си се интересувал от мен, достатъчно, за да я вземеш и запазиш. Изобщо не ми мина мисълта, че може да е доказателство и за нещо друго.

После внезапно заговори по-бързо. Разказа му как бе занесла дневника в дома на Бони и как беше откраднат. Каза му за получените бележки, от които бе разбрала, че Каролайн го е откраднала. И накрая, докато въртеше нервно копринената панделка между пръстите си, му каза за плана на Каролайн и Тайлър.

Гласът й пресекваше и тя с мъка изричаше думите.

— Оттогава не мога да си намеря място. Толкова съм изплашена — прошепна, приковала очи в панделката. — Изплашена, че може да ми се ядосаш. От това, което те смятат да направят. Просто се страхувах. Опитах се да си взема обратно дневника, Стефан, и дори влязох в къщата на Каролайн. Но тя го бе скрила прекалено добре. Мислих, мислих, но не ми хрумна как да й попреча да го прочете. — Сега най-после вдигна глава и го погледна. — Съжалявам.

— И би трябвало! — Гневният му изблик я сепна. Почувства как кръвта се отдръпва от лицето й. Но Стефан продължи: — Би трябвало да съжаляваш, че си крила подобно нещо от мен, когато аз бих могъл да ти помогна. Елена, защо просто не ми каза!

— Защото бях виновна. И сънувах един сън… — Опита се да му опише как е изглеждал в съня й — горчивината, обвинението в погледа му. — Мисля, че ще умра, ако наистина ме погледнеш по този начин — завърши нещастно.

Но по лицето на Стефан, който я гледаше в момента, се четяха само облекчение и учудване.

— Значи това било — промърмори той почти на себе си. — Това те е притеснявало.

Елена отвори уста, но той я изпревари:

— Знаех, че нещо не е наред. Знаех, че криеш нещо. Но си мислех… — Поклати глава и устните му се извиха в усмивка. — Сега няма значение. Не исках да навлизам в личния ти живот. Дори не исках да питам. А през цялото време ти си се тревожела как да ме защитиш.