Л. Смит - Борбата

Елена се размърда, после повдигна клепачи. Светлината се процеждаше през краищата на завесите. Установи, че й е трудно да се движи, затова остана да лежи в леглото си, опитвайки се да сглоби случилото се през изминалата нощ.

Деймън. Деймън бе дошъл тук и бе заплашил Маргарет. И Елена бе отишла при него. Той бе спечелил.

Но защо не бе приключил с нея? Момичето вдигна отпуснатата си ръка и докосна едната страна на шията си, макар да знаеше какво ще напипа. Да, бяха там — две малки дупчици. Мястото още бе нежно и чувствително на допир.

При все това тя беше жива. Той не бе изпълнил обещанието си докрай. Защо?

Спомените й от изминалата нощ бяха объркани и замъглени. Само отделни фрагменти бяха ясни. Очите на Деймън, впити в нея, изпълващи цялото й същество. Острото бодване по шията й. А по-късно, когато той разтвори ризата си, кръвта му бликна от малък разрез на врата му.

Тогава я накара да пие от кръвта му. Макар че накара не бе точната дума. Не си спомняше да му е оказала съпротива, нито бе почувствала отвращение. В онзи миг го искаше.

Но не беше мъртва, нито особено слаба. Той не я бе превърнал във вампир. И тъкмо това не разбираше.

Той няма морал, нито съвест, напомни си девойката. И със сигурност не милосърдието го бе спряло. Навярно иска да удължи играта, да те накара да страдаш още, преди да те убие. Или може би иска да станеш като Вики — с единия крак в света на сенките, а с другия в този на светлината. И така бавно, но сигурно да те подлуди.

Едно нещо бе сигурно: нямаше начин да се заблуди и да реши, че е проявил състрадание. Нито пък че му пука за някой друг, освен за самия него.

Бутна завивката настрани и стана от леглото. Чуваше леля Джудит да се движи отвън в коридора. Беше понеделник сутрин и Елена трябваше да се приготви за училище.

27 ноември, сряда

Мило дневниче,

Няма смисъл да се преструвам, че не съм уплашена, защото съм. Утре е Денят на благодарността, а Денят на основателите е два дни след него. А все още не съм измислила начин как да спра Каролайн и Тайлър.

Не зная какво да правя. Ако не си взема обратно дневника от Каролайн, тя ще го прочете пред всички. Ще има идеална възможност — тя е една от тримата ученици от горните класове, които ще четат стихове в края на церемонията. Избрана е от училищния съвет, в който е член бащата на Тайлър, трябва да добавя. Питам се какво ли ще си помисли той, когато всичко свърши?

Но какво значение ще има! Освен ако не измисля нещо, всичко ще свърши и няма да ме е грижа за нищо. Стефан ще си замине, ще бъде прогонен от града от добрите жители на Фелс Чърч. Или ще бъде мъртъв, ако не успее да си върне Силите. А ако той умре, аз също ще умра. Толкова е просто.

Което означава, че трябва да намеря начин да си върна дневника. Трябва.

Но не мога.

Зная, че чакаш да го кажа. Има начин да си върна дневника — с помощта на Деймън. Само трябва да се съглася да платя цената.

Но ти не разбираш колко много ме плаши това. Не само защото Деймън ме плаши, но се страхувам какво може да се случи, ако двамата отново бъдем заедно. Боя се от това, което ще стане с мен… с мен и Стефан.

Не мога повече да мисля за това. Прекалено е разстройващо. Чувствам се объркана и сама. Няма към кого да се обърна за помощ, нито с кого да поговоря. Няма никой, който би могъл да ме разбере.

Какво да правя?

28 ноември, четвъртък, 11:30 вечерта

Мило дневниче,

Днес нещата изглеждат по-ясни, защото взех решение. Това решение ме ужасява, но нямам друг избор. Ще кажа всичко на Стефан.

Това е единственото, което сега мога да направя. Денят на основателите е в събота, а аз така и не измислих някакъв план. Но може би Стефан ще успее, ако разбере колко отчайваща е ситуацията.

Утре ще прекарам деня в пансиона и когато отида, ще му разкажа всичко, което отдавна трябваше да съм му казала.

Всичко. И за Деймън.

Не зная какво ще каже той. Постоянно си спомням лицето му в сънищата ми. Начинът, по който ме гледаше — с толкова горчивина и гняв. Все едно изобщо не ме обича. Ако и утре ме погледне така…

О, толкова съм уплашена. Стомахът ми е свит на топка. Едва успях да хапна от вечерята за деня на благодарността. Не мога да си намеря място. Имам чувството, че ще се пръсна на милион парчета. Да Заспя тази вечер? Ха!

Моля те, Господи, нека Стефан разбере! Моля те, накарай го да ми прости!

Най-смешното е, че исках да стана по-добра заради него. Исках да заслужа любовта му. Стефан е толкова обсебен от всички тези идеи за чест, за доброто и злото. А сега, след като разбере как съм го лъгала, какво ще си помисли за мен? Дали ще ми повярва, че само се опитвах да го защитя? Дали някога отново ще ми вярва?