Л. Смит - Борбата

За миг всички застинаха като парализирани, после се раздвижиха. Робърт скочи, дръпна я за раменете и я повдигна. Лицето й бе мъртвешки бледо, а очите — затворени. Леля Джудит се спусна към нея и трескаво започна да бърше лицето й с мокра кърпа. Деймън наблюдаваше сцената със замислени присвити очи.

— Вече е добре — обади се Робърт с очевидно облекчение. — Мисля, че просто припадна. Сигурно е някакъв истеричен пристъп. — Но Елена си пое дъх едва когато Бони отвори замъглените си очи и попита защо всички я зяпат.

Това сложи край на вечерята. Робърт настоя веднага да заведе Бони у тях, всички се засуетиха и Елена успя да намери удобен момент, за да си размени шепнешком няколко думи с Деймън.

— Махай се!

Той повдигна вежди.

— Какво?

— Казах махай се! Веднага! Или ще им кажа, че ти си убиецът.

Деймън я погледна укорително.

— А не мислиш ли, че един гост заслужава повече уважение? — попита и като видя изражението й, сви рамене и се усмихна.

— Благодаря, че ме поканихте на вечеря — Деймън кимна възпитано към леля Джудит, която тъкмо минаваше забързано покрай тях с одеяло в ръка, за да го занесе в колата. — Надявам се някой ден да мога да ви върна жеста. — Обърна се и додаде към Елена: — Ще се видим скоро.

Е, това е съвсем ясно, помисли си момичето, докато Робърт потегли с угрижения Мат и сънливата Бони. Леля Джудит отиде да се обади по телефона на госпожа Маккълоу.

— И аз не зная какво става с тези момичета — рече тя. — Първо Вики, а сега Бони… и Елена напоследък сякаш не е на себе си…

Докато леля й говореше, а Маргарет търсеше изчезналата Снежна топка, Елена крачеше замислено напред-назад из стаята.

Трябва да се обади на Стефан, нямаше друг избор. Не се тревожеше за Бони. И преди, когато това се бе случвало, нямаше сериозни последици за приятелката й. А тази нощ Деймън щеше да е зает с други неща, не да преследва приятелките й.

Той щеше да дойде, за да „върне жеста“. Не се съмняваше какво означаваха последните му думи. Следователно трябваше да каже всичко на Стефан, защото тази нощ се нуждаеше от него, от закрилата му.

Само че какво можеше да стори Стефан? Въпреки молбите и доводите й през последната седмица, той отказа да вземе от кръвта й. Твърдеше, че Силите му сами ще се върнат, но Елена знаеше, че в момента е уязвим. Дори и Стефан да беше тук, дали можеше да спре Деймън? Дали можеше да го направи, без самият той да умре?

Къщата на Бони не беше сигурно убежище. А Мередит бе заминала. Нямаше кой да й помогне, не можеше да се довери на никого. Но мисълта да чака сама тук тази нощ, знаейки, че Деймън ще дойде, бе непоносима.

Чу леля Джудит да затваря телефона. Машинално се запъти към кухнята, като повтаряше телефонния номер на Стефан. Изведнъж се спря, върна се и бавно огледа дневната.

Погледът й се плъзна от тавана към високите прозорци, сетне се задържа върху старинната, богато украсена камина. Стаята беше част от оригиналната къща, тази, която бе изгоряла почти напълно по време на Гражданската война. Спалнята й беше точно над нея.

Изведнъж я осени идея. Елена се взря в релефната украса около тавана, там, където се съединяваше с по-модерната дневна. После почти се затича към стълбите с разтуптяно сърце.

— Лельо Джудит? — Леля й се спря по средата на стълбата. — Лельо Джудит, кажи ми нещо. Деймън влиза ли в дневната?

— Какво? — леля й примигна неразбиращо.

— Робърт заведе ли Деймън в дневната? Моля те, помисли си, лельо Джудит, трябва да зная!

— Ами не, мисля, че не. Не, не го е водил. Когато дойдоха, влязоха направо в трапезарията. Елена, какво става, за Бога? — изуми се тя, когато племенницата й я прегърна импулсивно.

— Извини ме, лельо Джудит, просто съм щастлива — усмихна се момичето и заслиза надолу по стълбите.

— Е, радвам се, че някой е щастлив, особено след провалената вечеря. Макар че онова мило момче Деймън изглежда се забавляваше. Знаеш ли, Елена, струва ми се, че той доста те харесва, въпреки държанието ти.

Елена се обърна.

— Е, и?

— Ами просто си мислех, че можеш да му дадеш шанс, това е всичко. Струва ми се много симпатичен. Точно с такъв млад мъж бих искала да те видя.

Елена опули очи за миг, сетне преглътна, за да сдържи истеричния смях, напиращ на устните й. Леля й предлагаше да се сближи с Деймън вместо със Стефан… защото Деймън бил по-безопасен. От типа млади мъже, които леля й харесваше.

— Лельо Джудит — започна тя, пое дълбоко дъх, за да я опровергае, после осъзна, че е безсмислено. Поклати глава мълчаливо, вдигна ръце в знак, че се предава и се загледа след леля си, която се изкачваше по стълбите.