Л. Смит - Борбата

— Със семейството си на гости при някакви роднини или нещо такова. — Елена говореше неопределено, защото и приятелката й не й бе казала нищо конкретно. Мередит рядко споменаваше близките си. — Така че какво мислиш? Ще рискуваш ли да опиташ от ястията на леля Джудит?

— Заради доброто старо време?

— Заради доброто старо приятелство — отвърна момичето след кратко колебание и му се усмихна.

Той примигна и отклони поглед.

— Как мога да откажа на такава покана? — изрече със странно глух глас. Но когато остави списанието и я последва навън, той също се усмихваше.

Бони го приветства радостно, а когато пристигнаха у тях, леля Джудит се зарадва да го види да влиза в кухнята.

— Вечерята е почти готова — обяви тя и пое книжната торба с продуктите от племенницата си. — Робърт дойде преди няколко минути. Защо не отидете направо в трапезарията? О, и сложи още един стол, Елена. Мат е седмият ни гост за вечеря.

— Шестият, лельо Джудит — поправи я Елена развеселено. — Ти, Робърт, аз и Маргарет, Мат и Бони.

— Да, скъпа, но Робърт също доведе гостенин. Вече се настаниха на масата.

Елена регистрира думите й, докато пристъпваше прага на трапезарията, но имаше един миг на закъснение, преди те да достигнат съзнанието й. При все това тя знаеше. Докато минаваше през вратата, по някакъв начин знаеше какво я очаква.

Робърт се бе изправил и с весело изражение въртеше в ръцете си бутилка вино. А в другия край на масата, украсена в средата с ваза с есенни цветя и високи запалени свещи, се бе настанил Деймън.

Елена осъзна, че се е заковала на място, когато Бони се блъсна в нея. Опита се да накара краката си да се раздвижат, ала мозъкът й отказваше да се подчини и те останаха неподвижни.

— А, Елена — вдигна ръка Робърт. — Това е Елена, момичето, за което ти разказвах — обърна се той към Деймън. — Елена, това е Деймън… ъъ…

— Смит — подсказа гостът.

— О, да. Той е от моя колеж „Уилям и Мери“. Срещнахме се в аптеката. Тъй като се чудеше къде да вечеря, аз го поканих тук, за да опита домашно приготвена храна. Деймън, това са приятели на Елена — Мат и Бони.

— Здравей — рече Мат. Бони само се взираше шашната в него, сетне извърна огромните си като палачинки очи към Елена.

Елена се опитваше да се окопити. Не знаеше дали да изпищи, да изхвърчи от стаята или да запрати чашата с вино, която Робърт наливаше, в лицето на Деймън. В момента беше толкова вбесена, че дори не се страхуваше.

Мат отиде да донесе стол от дневната. Елена се учуди колко безгрижно прие присъствието на Деймън, сетне си спомни, че него го нямаше на купона у Аларик. Нямаше откъде да знае какво се бе случило там между Стефан и „госта от колежа“.

Обаче Бони беше на ръба на паниката. Взираше се умоляващо в приятелката си. Деймън бе станал и бе издърпал един стол за нея, за да седне.

Преди Елена да измисли някакъв отговор, откъм вратата се разнесе тъничкият детски глас на Маргарет.

— Мат, искаш ли да видиш котенцето ми? Леля Джудит каза, че мога да го задържа. Ще го кръстя Снежна топка.

Елена рязко се извърна, осенена от една идея.

— Много е сладко — рече Мат послушно и се наведе над малката пухкава бяла топка в ръцете на Маргарет.

Сепна се, когато Елена грабна безцеремонно котето изпод носа му.

— Виж, Маргарет, сега ще покажем котето на приятеля на Робърт — заяви тя и завря със замах бялата топка в лицето на Деймън, сякаш го замеряше с нея.

Настъпи истински хаос. Снежна топка се уголеми двойно, когато цялата й козина настръхна. Издаде звук, наподобяващ на съскане на вода, излята върху нажежен до червено тиган, после се озъби и одра Елена, метна се върху Деймън, отскочи в стената и изхвърча от стаята.

За един миг на кратко задоволство Елена видя как черните като нощта очи на Деймън се разшириха малко повече от обичайното. Сетне клепачите му се спуснаха и ги закриха, а Елена се обърна, за да види реакцията на останалите в стаята.

Маргарет тъкмо си отваряше устата, готова да нададе силен писък, а Робърт побърза да го предотврати, избутвайки я навън, докато й обясняваше, че трябва да намерят котето. Бони бе притиснала гръб о стената с отчаяно изражение. Мат и леля Джудит, която надничаше от кухнята, изглеждаха ужасени.

— Предполагам, че животните не те обичат — каза Елена на Деймън и зае мястото си на масата. Кимна към Бони, която се отлепи неохотно от стената и побърза да седне, преди Деймън да докосне стола й. Кафявите й очи го проследиха, докато той на свой ред се настаняваше на мястото си.