Л. Смит - Борбата

Стефан, къде си, помисли си Елена. Но знаеше отговора. В кабинета по астрономия, в другия край на училището.

Дик отвори уста, за да каже нещо, сетне изражението му се промени. Гледаше зад Елена, към коридора. Тя се обърна и видя Вики.

Вики и Дик ходеха заедно още преди бала по случай началото на новата учебна година. Елена предположи, че още са гаджета. Но Дик изглеждаше смутен, сякаш не знаеше какво да очаква от момичето, което вървеше към него.

Имаше нещо странно в изражението на Вики, докато пристъпваше. Движеше се, сякаш краката й не докосваха пода. Очите й бяха разширени и отнесени.

— Здрасти — рече Дик колебливо и застана пред нея. Вики го отмина, без да го погледне и отиде при Тайлър. Елена наблюдаваше последвалата сцена с нарастващ смут. Би трябвало да е забавно, но не беше.

Отначало Тайлър изглеждаше доста стреснат. После Вики сложи ръка на гърдите му. Младежът се усмихна, но усмивката му беше неестествено пресилена. Вики плъзна ръка под якето му. Усмивката на Тайлър стана още по-несигурна. Момичето сложи и другата си ръка върху гърдите му. Тайлър погледна към Дик.

— Хей, Вики, по-кротко — подвикна Дик припряно, но не помръдна.

Вики плъзна двете си ръце и смъкна якето на Тайлър от раменете му. Той се опита да го върне, без да пуска книгите си, както и да прикрие смущението си. Но не успя. Пръстите на Вики се плъзнаха под ризата му.

— Престани. Спри я, чуваш ли? — обърна се Тайлър към Дик. Но приятелят му остана на безопасно разстояние. Тайлър му метна кръвнишки поглед и се опита да отблъсне Вики.

Разнесе се звук. Отначало изглеждаше толкова тих, че едва се долавяше, но постепенно се усили. Ръмжене, странно и заплашително, от което по гърба на Елена пробягаха ледени тръпки. Тайлър зяпаше Вики с ококорени очи, които сякаш всеки миг щяха да изхвръкнат от орбитите си, и тя внезапно осъзна защо. Звукът идваше от устата на Вики.

Последвалото стана за секунди. Тайлър лежеше на земята, а зъбите на Вики щракнаха на сантиметри от гърлото му. Елена, забравила всички недоразумения и караници, се втурна, за да помогне на Дик да я издърпа. Тайлър викаше с цяло гърло. Вратата на кабинета по история се отвори и Аларик се разкрещя.

— Не я наранявайте! Бъдете внимателни! Това е епилептичен припадък, просто трябва да я сложим да легне.

Зъбите на Вики отново щракнаха, когато той протегна ръка в мелето. Слабичкото момиче изглеждаше по-силно от всички тях взети заедно и беше ясно, че не могат да се справят. Нямаше да могат да я удържат още дълго. Елена изпита огромно облекчение, когато зад рамото й се разнесе познат глас.

— Вики, успокой се. Всичко е наред. Само се успокой.

Докато Стефан стискаше ръката на Вики и й говореше успокоително, Елена се осмели да отпусне хватката си. Отначало изглежда стратегията на Стефан сработи. Извитите като на хищна птица пръсти на Вики се разтвориха леко и те успяха да я издърпат от Тайлър. Докато Стефан продължаваше да й говори, тя стоеше отпусната, със затворени очи.

— Така е добре. В момента се чувстваш безкрайно уморена. Трябва да поспиш.

Но в този миг магията спря да действа и каквато и Сила да прилагаше Стефан, тя явно беше безполезна. Вики отвори рязко очи, но те нямаха нищо общо със сепнатите светлокафяви очи на подплашена сърна, които Елена бе видяла в столовата. Сега пламтяха с изгаряща ярост. Тя изръмжа с оголени зъби срещу Стефан и се хвърли в борбата с нова сила.

Бяха нужни пет или шест души, за да я удържат, докато някой извика полицията. Елена остана на мястото си, ту говореше на Вики, ту й крещеше, докато полицаите не пристанаха. Не че усилията й имаха особен ефект.

След като всичко свърши, тя отстъпи назад и за пръв път забеляза насъбралата се тълпа. Бони беше най-отпред и гледаше с отворена уста. Също и Каролайн.

— Какво стана! — прошепна Бони, докато отнасяха Вики.

Елена я потупа нежно и отмахна кичур коса от лицето й.

— Тя откачи и се опита да разсъблече Тайлър.

Бони стисна устни.

— Е, трябва наистина да е откачила за да го пожелае, нали? — Метна подигравателен поглед през рамо към Каролайн.

Коленете на Елена се огъваха като гумени, а ръцете й трепереха. Усети една ръка да се обвива около нея и се облегна с облекчение на Стефан. После го погледна.

— Епилепсия? — намръщи се невярващо.

Той се взираше надолу по коридора след Вики. Аларик Залцман продължаваше да крещи нареждания и явно отиваше с нея. Групата зави зад ъгъла.

— Мисля, че класът е свободен — рече Стефан. — Да вървим.