Л. Смит - Борбата

— Няма да припадна — отвърна тя сухо. — А и защо да ти крещя? Ние играехме игра. Онази нощ бях глупава и изгубих. Ти ме предупреди на гробището за последиците.

Устните му леко се разтвориха и той си пое дъх набързо, сетне отмести поглед.

— Може би искам да те направя моя Кралица на сенките — заговори и продължи сякаш на себе си: — В живота си съм имал много спътнички, млади момичета като теб и жени, които бяха сред най-бляскавите красавици на Европа. Но ти си единствената, която някога съм пожелавал да остане завинаги с мен. За да властваме заедно, да взимаме това, което пожелаем, и то тогава, когато решим. За да всяваме страх и да бъдем боготворени от всичките по-слаби души. Какво лошо има в това?

— Аз съм една от тези слаби души — рече Елена. — Двамата с теб сме врагове, Деймън. И никога няма да бъдем нещо друго.

— Сигурна ли си? — Той я погледна и тя усети почти физически силата на волята му да докосва нейната, все едно я докоснаха дългите му пръсти. Но не изпита замайване, нито слабост, нито покорство пред мощта и неустоимия му чар. Днес следобед тя бе лежала дълго във ваната, както всеки ден напоследък, потопена в горещата вода, поръсена щедро с изсушена върбинка.

Очите на Деймън блеснаха в мрака, явно бе разбрал, но прие поражението си с финес.

— Какво правиш в тази къща? — попита небрежно. Странно, но Елена не изпита желание да го излъже.

— Каролайн е взела нещо, което ми принадлежи. Дневник. Дойдох, за да си го взема.

В тъмните му очи се мярна нещо друго.

— Без съмнение, за да защитиш по някакъв начин безполезния ми брат — процеди той раздразнено.

— Стефан няма нищо общо с това!

— О, нима? — Тя се изплаши, че той разбира много повече, отколкото й се искаше. — Странно, обикновено винаги е замесен, когато има някаква неприятност. Той създава проблеми. Но сега, ако той няма нищо общо…

— Ако отново нараниш Стефан, ще те накарам да съжаляваш — заговори тя спокойно. — Ще намеря начин да те накарам да съжаляваш за това, Деймън. Говоря сериозно.

— Разбирам. Е, в такъв случай се налага да се позанимая с теб, нали така?

Елена не каза нищо. Сама се бе озовала в задънена улица, позволявайки му отново да я въвлече в смъртоносната си игра. Извърна глава.

— Накрая все пак ще бъдеш моя — рече той меко. С този тон й бе говорил на купона, когато й каза: „Кротко, кротко“. Сега в него нямаше подигравка или злоба, просто съобщаваше един факт. — По един или друг начин, както вие, хората, казвате — хубава фраза — ти ще бъдеш моя, преди да падне следващият сняг.

Елена се опита да прикрие ледения страх, който я обзе, но знаеше, че той го е усетил.

— Добре — кимна Деймън. — Има защо да се страхуваш от мен. Аз съм най-опасното същество, което някога ще срещнеш в живота си. Но в момента имам бизнес предложение за теб.

— Бизнес предложение?

— Именно. Ти си дошла тук, за да вземеш дневника. Но не си успяла. — Посочи празните й ръце. — Провалила си се, нали? — Елена не каза нищо и той продължи: — А след като не желаеш да намесваш брат ми, той не може да ти помогне. Но аз мога. И ще го направя.

— Ще го направиш?

— Разбира се. На съответната цена.

Тя се втренчи в него. Лицето й пламна. Когато най-сетне успя да проговори, думите излязоха като шепот.

— Каква… цена?

Зъбите му отново се бялнаха в мрака.

— Няколко минути от времето ти, Елена. Няколко капки от кръвта ти. Час или два, които да прекараш с мен, сама.

— Ти… — Девойката не можеше да намери подходящата дума. Всички епитети, които й идваха наум, й се струваха прекалено слаби.

— Така или иначе ще се случи — заговори той убедено. — Ако си честна, ще си го признаеш. Предишният път не беше последен. Защо не го приемеш? — Гласът му придоби топъл интимен тембър. — Спомняш ли си…

— По-скоро ще си прережа гърлото — прекъсна го тя яростно.

— Интересна мисъл. Но аз мога да го сторя по доста по-приятен начин.

Той й се подиграваше. След всичко случило се през деня това й дойде твърде много.

— Ти си отвратителен и го знаеш! Гади ми се от теб! — Сега трепереше, не можеше да си поеме дъх. — По-скоро бих умряла, отколкото да ти се покоря. По-скоро…

Не знаеше какво я подтикна да го направи. Когато беше с Деймън, сякаш някакъв див инстинкт я завладяваше. И в този миг усещаше, че по-скоро е готова да рискува всичко, отколкото да му позволи да спечели. Забеляза с част от съзнанието си, че той отново се наслаждава на обрата на играта. Другата част от ума й пресмяташе трескаво на какво разстояние се намира покривът от балкона.