Л. Смит - Борбата

— Какво ? — Елена грабна малката тетрадка, освети я с фенерчето, сякаш се опитваше да накара изумруденозелената корица да се превърне в синя. Но не се получи. Дневникът изглеждаше почти като нейния, но не беше той.

— На Каролайн е — промълви тя глупаво, все още отказвайки да повярва.

Бони и Мередит се скупчиха до нея. Взряха се в затворената тетрадка, сетне се спогледаха.

— Вътре може да се споменава къде го е скрила — рече Елена бавно.

— Сигурно — съгласи се Мередит, но Бони беше тази, която взе дневника и го отвори.

Елена надникна над рамото й, вперила поглед в острия наклонен почерк на Каролайн, толкова различен от печатните букви в лилавите бележки. Отначало не можа да различи думите, но сетне погледът й се проясни и едно име привлече вниманието й: Елена.

— Почакай, какво е това?

Бони, която единствена можеше да прочете написаното, остана смълчана за миг, докато устните й мърдаха беззвучно. После изсумтя.

— Чуйте това — рече тя и зачете: — „Елена е най-егоистичният човек, когото някога съм познавала. Всички мислят, че е самоуверена и спокойна, но тя просто е студена. Повдига ми се, че всички са толкова привлечени от нея и изобщо не разбират, че тя и пет пари не дава за когото и да било, освен за себе си.“

— Каролайн е написала това? Тъкмо тя най-малко има право да казва такова нещо! — избухна Елена, Почувствала как лицето й пламва. Точно това бе казал Мат за нея, когато тя преследваше Стефан.

— Продължавай, има още — подкани Мередит приятелката си, надничайки над рамото на Бони, която зачете с леко обиден глас:

„Напоследък и Бони е също толкова гадна, като се опитва да се прави на важна. Най-новото е да се преструва, че е медиум, така че другите да й обръщат внимание. Ако наистина беше медиум, щеше да разбере, че Елена само я използва.“

Настъпи мъчителна тишина, сетне Елена се обади:

— Това ли е всичко?

— Не, има и нещо за Мередит. „Мередит не прави нищо, за да спре всичко това. Всъщност Мередит не прави нищо, тя само наблюдава. Никога не поема инициатива. Освен това чух родителите ми да говорят за семейството й — нищо чудно, че тя никога не го споменава.“ Това пък какво означава?

Мередит не помръдна. В полумрака Елена виждаше само шията и брадичката й.

— Това няма значение — заговори тя припряно и натъртено. — Продължавай нататък, Бони, виж дали има нещо за дневника на Елена.

— Погледни за осемнадесети октомври. Тогава беше откраднат — каза Елена, пропъждайки напиращите въпроси. По-късно щеше да пита Мередит.

Но за осемнадесети октомври нямаше нищо, нито за уикенда след това. Всъщност през следващите седмици имаше написани само по няколко изречения. Но дневникът не се споменаваше.

— Е, това е — заключи Мередит. — Този дневник е безполезен. Освен ако не решим да я изнудваме с него. Нали се сещате — няма да покажем нейния дневник, ако тя не покаже твоя.

Идеята беше изкушаваща, но Бони тутакси прозря недостатъка.

— Тук няма нищо за Каролайн, тя само се оплаква от другите хора. Най-вече от нас. Обзалагам се, че на Каролайн ще й хареса да го прочетем пред цялото училище. Това направо ще я издигне в очите на всички.

— Тогава какво ще правим с него?

— Върни го обратно — рече Елена уморено. Обиколи стаята с лъча на фенерчето. Стори й се малко по-различна, отколкото преди да влязат. — Ще се преструваме, че не знаем, че тя е взела дневника ми и ще се надяваме да ни се отдаде друга възможност.

— Добре — съгласи се Бони, но продължи да прелиства дневника, като от време на време издаваше по някое гневно възклицание. — Я чуйте това! — възкликна.

— Няма време — сряза я Елена. Канеше се да каже още нещо, но в този момент Мередит заговори и тонът й тутакси привлече вниманието им.

— Кола.

Отне им секунда, за да се уверят, че колата навлиза в алеята на семейство Форбс. Очите и устата на Бони се разтвориха широко и тя заприлича на парализирана, както бе коленичила до леглото.

— Вървете! Вървете! — подкани ги Елена и измъкна дневника от ръката й. — Изгасете фенерчетата и се измъквайте през задната врата.

Всички се раздвижиха, а Мередит побутна Бони напред. Елена се отпусна на колене, отметна покривката на леглото и повдигна матрака. С другата си ръка се опита да пъхне дневника отдолу. Големият матрак се наклони, заплашвайки да затисне пръстите й, но тя успя да ги измъкне навреме. Сетне нагласи отново покривката.

Огледа още веднъж стаята, преди да излезе; вече нямаше време да дооправя нещата. Докато се движеше бързо и безшумно към стълбите, чу ключ да се превърта в ключалката на входната врата.