Л. Смит - Борбата

— По-скоро ще направя това — изрече тя и се хвърли настрани.

Беше права, изненада го и той не реагира достатъчно бързо, за да я спре. Елена усети празното пространство под краката си и с нарастващ ужас осъзна, че балконът е по-далеч, отколкото смяташе. Нямаше да го уцели.

Но не бе преценила добре Деймън. Ръката му се стрелна напред, не достатъчно бързо, за да я задържи на покрива, но достатъчно, за да й попречи да падне. Сякаш тежеше не повече от перце. Елена се вкопчи инстинктивно в ръба на покрива и се опита да повдигне коляното си.

— Малка глупачка! — изсъска той. — Ако толкова нямаш търпение да срещнеш смъртта, аз мога да те запозная с нея.

— Пусни ме — процеди тя през стиснати зъби. Всеки миг някой щеше да излезе на балкона, беше сигурна в това. — Пусни ме .

— Сега и веднага? — Тя се взря в бездънните му черни очи и разбра, че е сериозен. Ако кажеше да, щеше да я пусне.

— Би било лесен начин да приключим с всичко, нали? — попита тя. Сърцето й туптеше бясно от обзелия я страх, но нямаше да му достави удоволствието и да му позволи да го разбере.

— Но би била такава загуба. — С едно рязко движение той я издърпа обратно на покрива при себе си. Ръцете му се сключиха около нея, притиснаха я към твърдото му тяло и внезапно Елена вече не можеше да вижда нищо. Почувства се обгърната отвсякъде. Усети как мускулите му се стегнаха като на огромна котка и двамата полетяха в пространството.

Тя падаше. Несъзнателно се вкопчи в него като единствената солидна опора в този свят. После той се приземи на земята плавно като котка. Веднъж Стефан бе направил подобно нещо. Но след това той не я бе държал по този начин — притисната към него, с устни, които почти докосваха нейните.

— Помисли си за предложението ми — рече Деймън.

Елена не можеше да се движи, нито да отвърне поглед. Този път знаеше, че той не използва Силата, а само привличането помежду им. Беше безсмислено да го отрича, тялото й откликваше на неговото. Усещаше дъха му върху устните си.

— Нямам нужда от помощта ти за каквото и да било — тросна се тя.

В този миг си помисли, че ще я целуне, ала той не го направи. Над тях се чу шум от отваряне на френските прозорци, последван от гневен глас.

— Хей! Какво става? Има ли някого там?

Тя не бе извърнала главата си. Ако я целунеше, щеше да му позволи. Ала внезапно здравата хватка на ръцете му отслабна, а очертанията на лицето му се размазаха. Сякаш мракът го всмука в себе си. Сетне във въздуха се размахаха черни крила и огромният гарван отлетя.

Нещо — книга или обувка — полетя от балкона. Не улучи целта с метър.

— Проклети птици! — разнесе се гласът на господин Форбс. — Сигурно са свили гнездо на покрива.

Елена потрепери, обви гърдите си с ръце и се притаи в тъмнината, докато той влезе обратно вътре.

Намери Бони и Мередит свити край портата.

— Защо се забави толкова? — прошепна Бони. — Помислихме, че са те хванали!

— На косъм бях. Трябваше да остана, докато стане безопасно. — Елена вече бе свикнала да лъже за Деймън, затова този път го направи без никакво усилие.

— Да си вървим — прошепна. — Няма какво повече да правим тук.

— До Деня на основателите остават само две седмици — напомни им Мередит, докато се разделяха пред вратата на Елена.

— Зная. — За миг предложението на Деймън изплува в съзнанието й. Но тя поклати глава, за да го пропъди.

— Ще измисля нещо.

Но на следващия ден в училище не бе измислила нищо. Единственият окуражаващ факт бе, че Каролайн явно не бе забелязала нищо странно в стаята си, но с това добрите новини се изчерпваха. Сутринта имаше събрание на училищния съвет и бе обявено, че са избрали Елена да представлява Духа на Фелс Чърч. Каролайн се усмихваше през цялото време, докато директорът произнасяше словото си — дръзка, триумфална и злобна усмивка.

Елена се опита да не й обръща внимание. Насили се да не се засегне и от пренебрежителните шушукания и неодобрителни погледи, които си разменяха съучениците й по време на събранието, но не беше лесно. Никак не беше лесно и имаше дни, когато й идеше да цапардоса някого или да се разкрещи, но при все това успя да запази самообладание.

Този следобед, докато чакаше да свърши часът по история, Елена изучаваше Тайлър Смолуд. Откакто се върна в училище, той не я бе заговорил нито веднъж. По време на речта на директора се бе хилил гадно като Каролайн. Сега, като я видя да стои сама настрани, смушка с лакът Дик Картър.

— Я, какво си имаме там? — подсмихна се той. — Самотна дама.