Л. Смит - Борбата

Това, което последва, приличаше на зловеща игра на гоненица. Елена знаеше, че те не я преследват нарочно, но изглежда семейство Форбс бе решило да я спипа в дома си. Тя се върна обратно по същия път, по който бе дошла, докато в коридора светна лампа и се чуха гласове, последвани от стъпки по стълбите. Момичето хукна към последната врата надолу по коридора, но те сякаш я последваха. Придвижваха се по площадката и вече бяха точно пред голямата спалня. Елена се обърна и понечи да се насочи към свързващата врата на банята, но видя под прага на затворената врата да светва светлина, отрязвайки пътя й за бягство.

Беше в капан. Всеки момент родителите на Каролайн щяха да влязат в стаята. Зърна френските прозорци, водещи към балкона, и в същия миг взе решение.

Въздухът навън беше студен и леко успокои задъханото й дишане. Жълта светлина изпълни стаята до нея и тя се сви колкото можа по-вляво, за да се скрие от светлината. В този момент звукът, от който се страхуваше най-много, се разнесе с ужасяваща отчетливост: завъртването на дръжката на вратата, последван от шума от издуването на завесите навън, когато прозорецът се отвори.

Момичето се огледа като обезумяло. Беше твърде високо, за да скочи долу, а нямаше за какво да се хване, за да се спусне до земята. Единственият път за бягство беше покривът, но нямаше как да се изкачи на него. Все пак някакъв инстинкт я накара да опита. Покачи се на парапета и заопипва с ръка нагоре за място, където да се хване, когато върху прозрачните завеси падна сянка. Една ръка ги разтвори и някаква фигура започна да се появява. В същия миг Елена усети как нещо сграбчи ръката й, нечии пръсти се сключиха около китката й и я изтеглиха нагоре. Тя машинално се оттласна с крака и се озова на дървения покрив. Опитвайки се да успокои накъсаното си дишане, момичето се огледа наоколо с благодарност, за да види кой бе спасителят й — и замръзна.

— Казвам се Салваторе. Или спасител — припомни й той. При тези думи белите му зъби проблеснаха за кратко в мрака.

Елена се озърна. Скосеният покрив закриваше балкона, но тя чуваше идващите отдолу шумове от стъпки. Само че сега не бяха звуци като от преследване, нито имаше някакви признаци, че някой подозира присъствието им. След минута чу как долу се затвориха френските прозорци.

— Аз пък си мислех, че се казваше Смит — рече момичето, докато се взираше надолу в мрака.

Деймън се изсмя. Беше ужасяващ, спиращ дъха смях, но без горчивата нотка, характерна за смеха на Стефан. Припомни си отблясъците от цветовете на дъгата по перата на гарвана.

Независимо от всичко, тя не се заблуждаваше. Колкото и да бе очарователен, Деймън беше извънредно опасен. Грациозното му тяло, в момента небрежно отпуснато, бе десет пъти по-силно от човешкото. Тези лениви черни очи можеха да виждат идеално в мрака. Тази ръка с дълги пръсти, която я бе изтеглила на покрива, можеше да се движи с невероятна бързина. Но най-смущаващото от всичко бе, че съзнанието му бе на убиец. На хищник.

Усещаше го. Той беше различен от хората. Толкова дълго бе живял само с лов и убийства, че бе забравил за всякакви други начини за осигуряване на прехраната си. И за разлика от Стефан, се наслаждаваше на това, не се съпротивляваше на природата си. Дори се гордееше с качествата си. Нямаше никакви морални задръжки, не страдаше от угризения на съвестта. А тя бе сама с него на покрива, в мрака на нощта.

Леко присви единия си крак, готова за скок. Би трябвало да му е ядосана заради онова, което й бе сторил в съня. И наистина беше, но нямаше смисъл да дава воля на гнева си. Той знаеше каква ярост бушува в гърдите й, но само щеше да й се присмее, ако се нахвърлеше с упреци срещу него.

Затова го наблюдаваше тихо, напрегнато, очаквайки следващото му движение.

Ала той не помръдна. Тези ръце, които можеха да нападат стремително като змии, готови да нанесат смъртоносен удар, сега бяха неподвижно отпуснати. И преди я бе гледал по този начин. Беше първият път, когато се срещнаха. И тогава бе видяла същото уважение, макар и неохотно, стаено в очите му — само че тогава бе примесено с изненада. Докато сега изненада нямаше.

— Няма ли да се разкрещиш? Или да припаднеш? — попита я той с най-небрежната интонация, сякаш просто й предлагаше да си избере някоя от стандартните възможности.

Елена не откъсваше поглед от него. Той беше много по-силен от нея и по-бърз. Но ако се наложеше, предположи, че ще успее да се добере до ръба на покрива преди той да я стигне. Ако обаче не уцелеше балкона, щеше да падне от около десетина метра, но тя бе готова да поеме този риск. Всичко зависеше от Деймън.