Л. Смит - Борбата

— Едва ли някой ще се осмели да се разболее по време на вечерята в чест на рождения ден на госпожа Форбс — успокоително заяви Мередит на Бони, когато по-дребничкото момиче пристъпи колебливо вътре. — В безопасност сме.

— След като имат достатъчно пари, за да ходят по шикозни и скъпи ресторанти, човек би си помислил, че могат да оставят поне няколко лампи да светят — промърмори Бони, без да се поддаде на утехите.

Елена бе напълно съгласна с приятелката си. Беше странно и смущаващо да бродиш из чужда къща в тъмното. Когато се заизкачваха по стълбите, сърцето й заби лудешки в гърдите. Дланите й, които стискаха малкото фенерче, осветяващо, закачено на връзката с ключовете, бяха влажни и хлъзгави. Но въпреки тези признаци на паника, мозъкът й продължаваше да работи хладнокръвно, с почти безпристрастна точност.

— Трябва да е в стаята й — рече тя.

Прозорецът на Каролайн гледаше към улицата, което означаваше, че се налагаше да бъдат още по-предпазливи с малкото фенерче, за да не ги издаде светлината. С нарастващ смут Елена завъртя тънкия лъч наоколо. Едно бе да планираш претърсването на чужда стая, да си представяш как ефикасно и методично преравяш чекмеджетата. И съвсем друго да стоиш там, заобиколен от навярно хиляди тайни места, където може да се скрие нещо, и да се страхуваш да докоснеш каквото и да било, да не би Каролайн да забележи, че е местено.

Другите две момичета също стояха неподвижни.

— Може би просто трябва да се приберем по домовете си — предложи Бони тихо и този път Мередит не й възрази.

— Трябва да опитаме. Поне да опитаме — каза Елена, а гласът й прозвуча беззвучно и глухо дори в собствените й уши. Отвори едно от чекмеджетата на високия скрин и насочи тънкия лъч светлина към спретнато подредените купчини бельо. Не й трябваше много време, за да ги прерови и да установи, че дневникът не е вътре. Приглади и изправи купчините и затвори чекмеджето. Изпусна дълбока въздишка.

— Не е чак толкова трудно. Трябва да разделим стаята на секции и след това да претърсим внимателно всичко — всяко чекмедже, всяка мебел, всеки предмет, достатъчно голям, за да побере дневника.

Избра за себе си дрешника и първото, което направи, бе да провери с пиличката за разхлабени дъски. Но всички изглеждаха здрави, а никоя от стените не прокънтя на кухо. Докато тършуваше из дрехите на Каролайн, намери няколко неща, които й бе заела миналата година. Изкуши се да си ги вземе, ала, разбира се, не можеше. Претърсването на обувките и чантите на Каролайн също не даде резултат. Издърпа един стол, за да се качи на него и да огледа горната лавица, ала и там не откри нищо.

Мередит седеше на пода и проверяваше купчина плюшени играчки, захвърлени в една ракла заедно с други спомени от детството. Прекарваше дългите си чувствителни пръсти по всяка една, проверявайки за разрези в материята. Когато стигна до един пухкав пудел, се спря.

— Аз й го подарих — прошепна. — Струва ми се, че беше за десетия й рожден ден. Мислех, че отдавна го е изхвърлила.

Елена не виждаше очите й. Лъчът светлина от фенерчето на Мередит бе насочен към играчката. Но знаеше как се чувства приятелката й.

— Опитах се да се разбера с нея — рече тя тихо. — Опитах се, Мередит, в Къщата на духовете. Ала тя ми заяви, че никога няма да ми прости, задето съм й отнела Стефан. Ще ми се нещата да са по-различни, но тя няма да позволи.

— Значи сега сме във война.

— Да, във война сме — заключи Елена решително. Наблюдаваше как Мередит отмести пудела настрани и взе друго животно. После продължи претърсването.

Но и със скрина нямаше по-голям късмет, отколкото с дрешника. С всяка изминала минута се чувстваше все по-неспокойна, изпълнена с ужас, че ще чуят колата на семейство Форбс да спира на алеята.

— Няма смисъл — обади се Мередит, която тъкмо претърсваше под матрака на леглото на Каролайн. — Сигурно го е скрила… почакайте. Тук има нещо. Напипвам някакъв ръб.

Елена и Бони, застанали в противоположните ъгли на стаята, мигом замръзнаха.

— Намерих го! Елена, това е дневник!

Вълна на огромно облекчение заля Елена. Почувства се като смачкан лист хартия, който са изгладили наново. Можеше да се движи. Прекрасно бе да диша отново с пълни гърди. Знаеше, знаеше през цялото време, че нищо лошо не може да се случи на Стефан. Животът не можеше да е толкова жесток, не и с Елена Гилбърт. Сега всички бяха в безопасност.

— Дневникът е — чу се гласът на Мередит, но в него прозвуча озадачена нотка. — Но е зелен, не е син. Не е този, който търсим.