Л. Смит - Борбата

— Колко пъти да ти го повтарям? Първо, там се казва, че тя си е изгубила панделката на втори септември на гробището. След това пише, че Стефан я е взел и я е запазил. А мостът Уикъри е точно до гробището. Това означава, че на втори септември Стефан е бил близо до моста, точно в нощта, когато е бил нападнат онзи старец. Всички вече знаят, че е заподозрян за нападенията над Вики и Танър. Какво повече искаш?

— Всичко това няма да издържи в съда. Може би трябва да намеря някое подкрепящо доказателство. Като например да попитам госпожа Флауърс по кое време се е прибрал Стефан онази нощ.

— О, и на кого му пука? Повечето хора и без това смятат, че е виновен. В дневника се говори за някаква голяма тайна, която криел от всички. Хората ще разберат за какво става дума.

— Скрила ли си го на сигурно място?

— Не, Тайлър, държа го върху масичката за кафе в хола. За толкова тъпа ли ме смяташ?

— Достатъчно тъпа, за да изпращаш бележки на Елена и така да я предупредиш. — Чу се звук от шумолене на хартия. — Погледни това, направо не е за вярване. Това трябва да престане веднага. Ами ако тя разбере кой стои зад всичко?

— И какво ще направи — ще се обади в полицията?

— Въпреки всичко настоявам да престанеш. Изчакай само до Деня на основателите. Тогава всички ще наблюдаваме как се стопява Ледената принцеса.

— И ще кажем чао на Стефан. Тайлър… те няма да го наранят, нали?

— О, на кого му пука? — изимитира я Тайлър. — Остави това на мен и приятелите ми, Каролайн. Ти просто изпълни своята част, става ли?

— Убеди ме — измърка гърлено Каролайн.

След кратко мълчание Тайлър се засмя.

Чу се движение, последвано от шумолене и въздишка. Елена се обърна и се измъкна от стаята също така безшумно, както бе влязла.

Сви в съседния коридор, облегна се на едно от шкафчетата и се замисли.

Чутото бе твърде много, за да го осмисли наведнъж. Каролайн, която някога беше най-добрата й приятелка, я бе предала и искаше да я види унизена пред цялото училище. Тайлър, който някога й се струваше по-скоро дразнещ кретен, отколкото истинска заплаха, планираше да накара хората да прогонят Стефан от града… или да бъде убит. А най-лошото беше, че за целта използваха нейния дневник.

Сега разбра значението на съня от онази нощ. Беше имала подобен сън в деня, преди да открие, че Стефан е изчезнал. И двата пъти той я бе гледал с гневни обвинителни очи, след това бе хвърлил книгата в краката й и си бе тръгнал.

Не е било книга, а дневникът й. В него имаше доказателство, което можеше да се окаже смъртоносно за Стефан. Три пъти жители на Фелс Чърч бяха нападани и трите пъти Стефан е бил там. Как щеше да изглежда това в очите на града и полицията?

А нямаше начин да каже истината. Да предположим, че заяви: „Стефан е невинен. Бил е брат му Деймън, който го ненавижда и много добре знае, че Стефан дори не може да си помисли да нарани някого, камо ли пък да го убие. Деймън преследва брат си, напада хора, за да накара всички да повярват, че това е дело на Стефан, за да го подлуди. Той е тук някъде в града — търсете го на гробището или в гората. Но, о, между другото, не търсете само красив младеж, защото в момента може да се е превърнал в гарван. И съвсем случайно е и вампир.“

Тя самата не си вярваше. Всичко звучеше нелепо.

Леката болка в шията й напомни колко сериозна е тази нелепа история. Днес се чувстваше странно, сякаш беше болна. Беше нещо повече от напрежение и липса на сън. Чувстваше се леко замаяна, понякога земята й изглеждаше гумена — огъваше се под краката й, сетне сякаш подскачаше нагоре. Като симптоми на грип, само дето беше сигурна, че не се дължат на вирус, попаднал в организма й.

Деймън беше виновен, отново. Всичко беше по вина на Деймън, с изключение на дневника. За това не можеше да вини никого, освен самата себе си. Само ако не беше писала за Стефан, ако не бе занесла дневника в училище. Ако не го бе оставила в дневната в къщата на Бони. Само ако, само ако…

Ала единственото, което имаше значение в момента, беше как да си го върне.

Училищният звънец иззвъня. Нямаше време да се връща в столовата, за да разкаже на Бони и Мередит. Елена се запъти към кабинета за следващия час. Минаваше покрай извърнати лица и враждебни очи, които напоследък бяха станали част от ежедневието й.

В часа по история й беше много трудно да не се взира в Каролайн, да се въздържи да не й каже всичко, което знаеше. Аларик попита за Мат и Стефан, които отсъстваха вече втори пореден ден, а Елена само сви рамене. Чувстваше се като изложена на витрина. Не вярваше на този мъж с момчешка усмивка и кафяви очи. Любопитството и въпросите му за смъртта на господин Танър й се струваха подозрителни. А Бони, която го гледаше с очи, пълни с обожание, изобщо не й бе от помощ.