Л. Смит - Борбата

— Кажи ми — повтори меко.

Сега беше моментът. Ако изобщо смяташе да му каже, то трябваше да е сега. Усещаше гърлото си подуто и изгарящо. Искаше да излее напиращите думи.

Ала не можа. Каквото и да стане, няма да им позволя да се бият заради мен, помисли си Елена.

— Просто… много се разтревожих за теб — промълви едва чуто. — Не знаех къде си, нито кога ще се върнеш.

— Трябваше да ти кажа. Но това ли е всичко? Само от това ли си така разстроена?

— Това е всичко. — Сега трябваше да накара Бони да й се закълне, че няма да му каже за гарвана. Как ставаше така, че една лъжа винаги водеше след себе си друга? — И какво трябва да направим с върбинката? — попита тя и отново седна на стола.

— Довечера ще ти покажа. След като извлека масло от семената, можеш да го втриеш в кожата си или да го добавиш във ваната, докато се къпеш. Можеш да напълниш торбичка с изсушени листа и да я носиш със себе си или нощно време да я слагаш под възглавницата.

— По-добре да дам също и на Бони и Мередит. И те имат нужда от защита.

Той кимна.

— Засега — отчупи едно клонче и го сложи в ръката й — вземи това в училище с теб. А аз ще отида в пансиона, за да извлека маслото от тези семена. — Замълча за миг, сетне отново заговори. — Елена…

— Ако смятах, че ще е за твое добро, щях да се махна оттук. Никога не бих те изложил на риск с Деймън. Но не мисля, че ако си тръгна, той ще ме последва, вече не. Струва ми се, че ще остане — заради теб.

— Дори не си и помисляй за заминаване! — избухна тя и го погледна с пламтящи очи. — Стефан, това е единственото, което не бих могла да понеса. Обещай ми, че няма да заминеш, обещай ми!

— Няма да те оставя сама с него — каза Стефан, което не беше точно същото. Но нямаше смисъл да го притиска повече.

— Да?

Вместо това му помогна да събудят Мат и ги изпрати. После с клончето от изсъхналата върбинка в ръка се качи горе, за да се приготви за училище.

Бони се прозява през цялото време, докато закусваха, дори не беше съвсем будна, когато излязоха навън и закрачиха към училището, докато хладният вятър брулеше лицата им. Денят се очертаваше студен.

— Миналата нощ сънувах странен сън — рече Бони.

Сърцето на Елена подскочи в гърдите й. Вече бе пъхнала парче от клонката на дъното на раницата на приятелката си, без тя да види. Но ако Деймън се бе докопал миналата нощ до Бони…

— За какво беше сънят? — попита колкото се може по-спокойно Елена.

— За теб. Видях те да стоиш под едно дърво, а наоколо бушуваше вятър. Не зная защо, но се страхувах от теб и не исках да те приближа. Изглеждаше… различна. Много бледа, но сякаш сияеше. После един гарван отлетя от дървото, а ти се пресегна и го сграбчи. Направи го толкова бързо, че направо не беше за вярване. Сетне ме погледна с особено изражение. Усмихваше се, но на мен ми идеше да побягна. Накрая изви врата на гарвана и той умря.

Елена я слушаше с нарастващ ужас.

— Отвратителен сън — рече.

— Да, нали? — съгласи се Бони спокойно. — Чудя се какво ли означава? Според легендите гарваните са птици, които вещаят зло. Предсказват смърт.

— Сигурно си го сънувала, защото видя колко бях разстроена, когато намерих онзи гарван в стаята.

— Да — каза приятелката й. — Само дето аз сънувах този сън преди ти да ни събудиш с писъците си.

По обяд на същия ден върху училищната дъска за съобщения се появи друго виолетово листче. Този път гласеше само: ВИЖ В ЛИЧНИТЕ ОБЯВИ .

— Какви лични обяви? — попита Бони.

Сякаш в отговор на въпроса й в този момент се приближи Мередит с брой на „Уайлдкет Уийкли“ — училищния вестник.

— Видяхте ли това?

Беше на страницата за лични обяви, напълно анонимно, без обръщение или подпис.

Не мога да понеса мисълта да го загубя. Той е нещастен и явно нещо го измъчва, но ако не ми каже какво е, ако ми няма доверие, за да го сподели с мен, не виждам никаква надежда за нас.

Докато го четеше, умората на Елена бе изместена от нов прилив на енергия. О, господи, как мразеше този, който правеше това! Представи си как застрелва негодника, пронизва го с нож, гледа го, докато се гърчи и умира. После съвсем ясно си представи нещо друго. Как хваща косата на крадеца и дръпва главата му назад и после забива зъби в оголената му шия. Беше странно, смущаващо видение, но за миг изглеждаше почти реално.

Сепна се, осъзнала, че Бони и Мередит се взират в нея.

— Е? — попита смутено.

— Обзалагам се, че не ни слушаше — въздъхна Бони. — Току-що казах, че не прилича на Де… искам да кажа на почерка на убиец. Не мисля, че един убиец би се занимавал с такива работи.