Л. Смит - Борбата

В другия край на залата две огромни врати бяха разтворени навътре. Между тях се появи една фигура. Тя тръгна към нея и момичето видя, че е млад мъж, облечен в ренесансови дрехи — с извезан жакет, плътно прилепнали панталони и къс елек, обточен с кожи.

Стефан! Елена се запъти радостно към него, а тежките поли на роклята й се люшнаха. Ала когато го приближи, се спря и пое рязко въздух. Беше Деймън.

Той продължи да пристъпва към нея, уверен и спокоен. Усмихваше се с предизвикателна усмивка. Когато стигна до нея, сложи ръка на сърцето си и се поклони. После протегна другата си ръка, подканвайки я да я поеме.

— Искаш ли да танцуваме? — попита. Само дето устните му не се движеха. Гласът му отекна в съзнанието й.

Страхът й се стопи и тя се засмя. Какво й ставаше? Как изобщо някога се бе страхувала от него? Двамата се разбираха толкова добре. Ала вместо да поеме ръката му, Елена се извърна и копринените поли на роклята й прошумоляха зад нея. Понесе се плавно към статуите покрай стените, без да поглежда дали той я следва. Знаеше, че ще го направи. Престори се на погълната от разглеждането на една от статуите и понечи да я отмине точно когато той стигна до нея. Прехапа устни, за да потисне смеха си. В този миг се чувстваше прекрасно — толкова жива, толкова красива. Разбира се, тази игра бе опасна. Ала тя винаги се бе наслаждавала на опасността.

Когато той отново приближи към нея, Елена се извърна леко и го стрелна предизвикателно с поглед. Той протегна ръка, но улови само обсипаната със скъпоценности верижка на кръста й. Тя бързо се отдръпна, но видя, че острият ръб на един от камъните бе порязал пръста му.

Капката кръв бе с цвета на роклята й. Очите му проблеснаха, а устните му се извиха в присмехулна усмивка, докато й подаваше ранения си пръст. Не би се осмелила, казваха очите му.

О, нима? , отвърна по същия безмълвен начин Елена. Пое дръзко ръката му и я задържа за миг. В очите й проблеснаха дяволити искри. После поднесе пръста му към устните си.

След миг го пусна и го погледна.

— Искам да танцувам — рече. Осъзна, че също като него можеше да изрича думите мислено. Усещането беше невероятно възбуждащо. Тя пристъпи към средата на залата и зачака.

Той я последва с грациозни и плавни движения като хищник, преследващ плячката си. Пръстите, които сграбчиха нейните, бяха топли и твърди.

Музиката продължаваше да се лее, макар че звуците заглъхваха и сякаш долитаха някъде отдалеч. Деймън обви едната си ръка около талията й. Елена усети топлината и натиска на пръстите му. Повдигна поли и двамата затанцуваха.

Беше прекрасно, сякаш летяха, а тялото й знаеше всяко движение. Носеха се из празната зала в идеален синхрон, притиснати един до друг.

Той се смееше, а тъмните му очи грееха от удоволствие. Тя се чувстваше толкова красива, толкова самоуверена, толкова жива, готова на всичко. Не си спомняше някога да се е забавлявала толкова много.

Постепенно усмивката му се стопи, а танцът им се забави. Накрая тя се закова неподвижна в прегръдките му. Тъмните му очи вече не я гледаха развеселено, а пламтяха с див огън. Тя вдигна поглед към него. Не изпитваше страх. И тогава за пръв път усети, че сънува, почувства, че й се вие свят, обзе я странна слабост, сякаш волята й изчезна.

Залата около нея се разми. Виждаше единствено очите му, а те я караха да се чувства все по-сънлива. Клепачите й се отпуснаха, главата й се люшна назад и от устните й се отрони въздишка.

В този миг наистина усещаше погледа му — върху устните, върху гърлото. Усмихна се на себе си и затвори плътно очи.

Ръцете му я поддържаха, за да не падне. Девойката усети устните му върху кожата на шията си, изгарящи и трескави. Сетне нещо я ужили, като пробождане на две игли. Болката изчезна мигновено, последвана от невероятното усещане за изтичаща кръв.

Спомняше си това чувство — все едно се носеше на облак от златиста светлина. Вълшебна отмала заля тялото й. Обзе я блажена сънливост, нямаше сили да помръдне. А и не искаше да помръдва, чувстваше се толкова прекрасно.

Пръстите й се заровиха в косите му, придърпаха главата му към нея. Погали лениво меките черни кичури. Косата му беше като коприна — топла и жива под пръстите й. Когато отвори леко очи, видя, че по нея проблясваха цветовете на дъгата, отразени от светлината на свещите. Червено, синьо, пурпурно, също като… също като перата…

После изведнъж всичко се промени. Силна болка прониза шията й, сякаш изтръгваха душата й. Тя удари силно Деймън, впи нокти в него, опитвайки се да го отблъсне. В ушите й отекнаха писъци. Той се бореше с нея, но не беше Деймън, беше гарван. Огромните му крила плющяха срещу нея, махайки във въздуха.