Л. Смит - Борбата

— О, Боже! — възкликна и изтича към прозореца. Денят беше задушен и влажен, и прозорецът бе широко отворен. Върху един от оголените клони на дюлята бе кацнал гарван.

Тя спусна прозореца толкова рязко, че стъклото се разтресе и издрънча. Гарванът се взираше в нея през потреперващото стъкло с черните си като обсидиан очи. По лъскавите му черни крила сякаш проблясваха всички цветове на дъгата.

— Защо каза това? — извъртя се тя рязко към Бони.

— Хей, там няма никого — успокои я Мередит. — Освен ако не броиш птиците.

Елена отново се обърна към прозореца. Клонът беше пуст.

— Съжалявам — рече след минута Бони с тъничкото си гласче. — Просто понякога всичко ми се струва като сън, дори смъртта на господин Танър не ми изглежда реална. А Деймън е… ами, вълнуващ. Но опасен. Да, вярвам, че е опасен.

— И освен това той няма да стисне гърлото ти, а ще го пререже — увери я Мередит. — Или поне това е сторил с Танър. Но старецът, когото намериха под моста, беше с разкъсано гърло, сякаш го е нападнало някакво животно. — Погледна към Елена за потвърждение. — Деймън няма животно, нали?

— Не. Не зная. — Внезапно Елена се почувства безкрайно уморена. Тревожеше се за Бони, за последствията от необмислените й думи.

Мога да направя всичко с теб, с теб и с хората, които обичаш , спомни си Елена. Какво щеше да направи Деймън сега? Не можеше да го разбере. При всяка нова среща беше различен. В гимнастическия салон я дразнеше, надсмиваше й се. Но когато се видяха отново, можеше да се закълне, че беше сериозен, докато й рецитираше стихове, опитвайки се да я убеди да тръгне с него. Миналата седмица в заледения гробищен двор, брулен от безмилостния вятър, беше жесток и зъл. И зад подигравателните му думи предишната нощ прозираше същата заплаха. Не можеше да предвиди какво ще направи следващия път.

Но каквото и да се случеше, тя беше длъжна да защити Бони и Мередит от него. Особено след като не можеше да ги предупреди както трябва.

А какво бе замислил Стефан? В този момент имаше най-голяма нужда от него. Къде беше той?

Всичко започна същата сутрин.

— Чакай да се уточним — рече Мат, облегнат на очукания си стар форд седан, когато Стефан го заговори преди училище. — Искаш колата ми на заем.

— Да — кимна Стефан.

— И причината за това са цветя. Искаш да вземеш цветя за Елена.

— Да.

— И тези цветя не растат наоколо.

— Може и да растат. Но тук, на север, вече са прецъфтели. А и сланата сигурно ги е попарила.

— Значи искаш да отидеш на юг — колко далеч не знаеш, — за да намериш тези цветя, които да дадеш на Елена.

— Или поне растението — отвърна Стефан. — Макар че бих предпочел да намеря цветята.

— И тъй като полицаите са взели колата ти, искаш на заем моята за колкото време ще ти е нужно, за да намериш тези цветя, които искаш да подариш на Елена.

— Струва ми се, че няма толкова да бие на очи, ако напусна града с кола — обясни Стефан. — Не искам полицаите да ме проследят.

— Аха. И затова искаш колата ми.

— Да. Ще ми я дадеш ли?

— Излиза, че трябва да дам колата си на някакъв тип, който ми открадна гаджето и сега иска да отиде на екскурзия на юг, за да намери някакви специални цветя, които това момиче на всяка цена трябва да получи? Да не си откачил? — Мат, който бе зареял поглед над покривите на фермите на отсрещната страна на улицата, се обърна и погледна Стефан. Сините му очи, обикновено весели и прями, сега се взираха с недоверие изпод учудено повдигнатите вежди.

Стефан отклони поглед. Трябваше да се досети. Беше абсурдно да иска още услуги след всичко, което Мат вече бе направил за него. Особено през последните дни, когато хората трепваха уплашено само при звука от стъпките му и отвръщаха очи, когато ги приближеше. Да очаква Мат, който имаше всички основания да го мрази, да му направи такава услуга, при това без никакво обяснение, а само на доверие, наистина беше чиста лудост.

— Не, не съм откачил — рече той тихо и понечи да си тръгне.

— Нито пък аз — заяви Мат. — Защото трябва да съм луд, за да ти дам колата си. По дяволите, няма начин! Идвам с теб.

Когато Стефан се обърна, той гледаше колата, а долната му устна бе издадена напред в дълбокомислена гримаса.

— В крайна сметка — продължи Мат, докато прокарваше пръст по лющещата се боя по покрива — може да я одраскаш или да се джаснеш някъде.

Елена остави обратно слушалката. Някой беше в пансиона, защото вдигаше телефона, но мълчеше, след което затваряше. Подозираше, че е госпожа Флауърс, но това не изясняваше загадката къде може да е Стефан. Инстинктът я тласкаше да отиде при него. Но навън беше тъмно, а той я бе предупредил да не излиза, когато се стъмни, и най-вече да не приближава гробището или гората. А пансионът беше близо до тях.