Л. Смит - Борбата

Елена тутакси се досети, че очите на Аларик Залцман бяха с цвят на лешник.

Едва когато най-после затвори телефона, си спомни за бележката, която намери в чантата си. Трябваше да попита Бони дали някой се е доближавал до чантата й, докато тя е била във всекидневната. Но по това време Бони и Мередит също бяха в трапезарията. Именно тогава някой трябва да е пъхнал бележката.

Тогава само при вида на виолетовата хартия Елена бе усетила метален вкус в устата си. Едва можеше да я гледа. Но сега, когато най-после беше сама, трябваше да я разгъне и отново да я прочете, като през цялото време се бе надявала, че този път думите в бележката ще се окажат различни, че преди в суматохата може нещо да се е объркала.

Но не бяха различни. Тези ясно изписани печатни букви отново се очертаваха болезнено контрастно върху бледия фон, сякаш бяха високи по три метра.

Искаше ми се да го докосна. И то повече от всяко друго момче, което някога съм познавала. Знаех, че и той иска това, но се държеше на разстояние от мен.

Нейните думи. От нейния дневник. Онзи, който й бе откраднат.

На следващия ден Мередит и Бони позвъниха на вратата й.

— Снощи ми се обади Стефан — започна Мередит още от прага. — Каза ми, че иска да е сигурен, че няма да отидеш сама на училище. Днес не можел да присъства в часовете, затова ни помоли с Бони да дойдем да те вземем за училище.

— Да те ескортираме — уточни Бони, която очевидно беше в добро настроение. — Като твои придружителки. Мисля, че е ужасно сладко от негова страна да е толкова загрижен за теб.

— Вероятно и той е зодия Водолей — подхвърли Мередит. — Хайде, Елена, да тръгваме, преди да я убия, за да престане да говори само за Аларик.

Елена закрачи мълчаливо, докато се чудеше защо Стефан не може да дойде на училище. Днес се чувстваше много уязвима и беззащитна. Беше един от онези омразни дни, когато бе готова да се разплаче от нищо.

На дъската за съобщения беше закрепено късче виолетова хартия.

Трябваше да се досети. Дълбоко в себе си го знаеше. Крадецът не се бе задоволил само да й покаже, че е прочел дневника й. Сега й показваше, че най-съкровените й тайни могат да станат публично достояние.

Откъсна бележката от дъската и я смачка, но не преди да хвърли един поглед върху написаното. Което се оказа достатъчно, за да се запечатат думите в мозъка й.

Чувствам, че в миналото някой го е наранил много лошо и той така и не се е съвзел. Но също така мисля, че се страхува от нещо, от някаква тайна, която се бои да не разкрия.

— Елена, какво е това? Какво става? Елена, върни се!

Бони и Мередит я последваха до най-близката дамска тоалетна, където тя се надвеси над тоалетната чиния, за да накъса бележката на микроскопични парченца. Дишаше тежко като след надбягване. Приятелките й се спогледаха озадачено, преди да се втурнат да проверяват другите клетки в тоалетната.

— Хей — провикна се Мередит високо, — тук важат правилата на горните класове. Ти! — тя заблъска единствената заключена врата. — Веднага навън.

След краткотрайно суетене отвътре се появи някакво крайно озадачено момиче от долните класове.

— Ама аз дори не…

— Вън. Веднага вън — разпореди се Бони. — А пък ти — посочи тя към другото момиче, което си миеше ръцете, — застани ей там и не пускай никого да влиза.

— Ама защо? Какво си…

— Мърдай, пиленце. Ако някой мине през тази врата, теб ще държа отговорна.

Когато вратата отново се затвори, те се върнаха при Елена.

— Окей, това бе, за да ги шашнем — обясни Мередит. — Хайде, Елена, давай.

Елена скъса последната тънка ивица от хартията, чудейки се дали да плаче, или да се смее. Искаше да им сподели всичко, но не можеше. Затова им каза само за дневника.

Те бяха не по-малко гневни и възмутени от нея.

— Трябва да е бил някой на купона — заключи Мередит накрая, след като всяка изрази мнението си за характера и морала на крадеца, като не пропуснаха да уточнят какво ще го очаква на онзи свят. — Но би могъл да е всеки. Не помня на купона някой да се е навъртал специално около чантата ти, но нали беше адски фрашкано с какви ли не типове и може просто да не съм го засякла.

— Но защо някой ще иска да направи това? — намеси се Бони. — Освен ако… Елена, онази вечер, когато намерихме Стефан, ти спомена за нещо. Каза ни, че мислиш, че знаеш кой е убиецът.

— Не само мисля. Зная кой е. Но ако ме питате дали може да има връзка с това, ще ви призная, че не съм сигурна. Предполагам, че може да е свързано. Никак не е изключено да го е сторил същият човек.