Л. Смит - Борбата

За миг разкритието я смрази.

Преди петстотин години Катрин се бе опитала да попречи на битката между двамата братя и бе успяла само да ги тласне към смъртоносната развръзка. Но аз няма да повторя тази фатална грешка, решително си каза Елена. Методите на Катрин са били глупави и детински. Кой друг, освен някое неразумно дете ще се самоубие с надеждата, че двамата съперници за ръката й ще се сприятелят? Това е била най-голямата грешка в цялата злочеста и тъжна история. Заради тази фатална грешка съперничеството между Стефан и Деймън бе прераснало в неумолима омраза. А на всичкото отгоре от този момент Стефан е заживял с чувството на вина; обвинявал е себе си заради глупостта и слабостта на Катрин.

— Мислиш ли, че някой го е поканил? — попита тя в опит да смени темата.

— Очевидно, след като беше вътре.

— Тогава излиза, че е вярно онова… за хора като теб. Трябва да те поканят. Но как тогава Деймън е проникнал в гимнастическия салон без покана?

— Защото гимнастическият салон не е място за живеене. Това е първият критерий. Няма значение дали се касае за къща, барака или апартамент над някой магазин. Ако там живеят, хранят се и спят човешки същества, ние трябва да бъдем поканени вътре.

— Само че аз не те поканих в моята къща.

— Напротив, направи го. В онази първа вечер, когато те доведох до твоя дом, ти отвори външната врата и ми кимна да вляза след теб. Не е нужно поканата да е устна. Достатъчно е да е налице намерението да поканиш някого. Освен това не е необходимо отправящият поканата да бъде от постоянните обитатели на жилището. Всеки човек може да ни покани.

Елена се замисли.

— А какво ще кажеш за лодка, обитавана от някого?

— Същото е, макар че течащата вода сама по себе си може да се окаже непреодолима бариера. За някои от нас е почти невъзможно да я преодолеят.

Елена внезапно си спомни как тя, следвана от Мередит и Бони, тичаха към моста Уикъри. По някакъв начин беше убедена, че ако минат по моста и се озоват на отсрещния бряг на реката, ще бъдат в безопасност от тайнствения преследвач.

— Ето защо е станало така — прошепна момичето. Но това все още не обясняваше откъде тя го знаеше. Сякаш бе нещо, внушено й от външен източник. После осъзна още нещо.

— Ти ме пренесе през моста, следователно можеш да преминаваш през водата.

— Причината е в това, че съм слаб — призна й Стефан. Произнесе го привидно равнодушно, без да влага чувства. — Може да се нарече ирония на съдбата, но колкото по-могъщи са нашите Сили, толкова по-силно сме подвластни на най-различни ограничения. Колкото повече принадлежиш на мрака, толкова повече те обвързват правилата, господстващи в неговото царство.

— Какви други правила съществуват? — поинтересува се Елена. Започна да съзира проблясъците на бъдещия си план. Или поне на надеждата да скрои такъв спасителен план.

Стефан я изгледа замислено.

— Да — рече той, — мисля, че вече е време да научиш и това. Колкото повече знаеш за Деймън, толкова повече се увеличават шансовете ти да се защитиш от него.

Да се защити? Може би Стефан знаеше повече, отколкото показваше.

— Добре. Трябва ли да нося чесън със себе си? — попита тя, когато той зави с колата по една странична уличка и паркира.

Той се засмя.

— Само ако държиш всички да започнат да те избягват. Но има други растения, които могат да ти помогнат. Като върбинката. Това е билка, за която се предполага, че може да предпазва срещу магии, която поддържа разума ти бистър дори ако някой използва Силите срещу теб. Хората отдавна я носят като талисман на врата си. На Бони особено ще й допадне, защото тази трева е била свещена за друидите.

— Върбинка — повтори Елена, за да запомни непознатата дума. — Какво друго помага?

— Силната и пряка слънчева светлина е много болезнена. Затова можеш да забележиш рязка промяна във времето, когато Деймън се появи.

— Забелязах го — кимна девойката. — Искаш да кажеш, че е дело на Деймън? Да променя времето?

— Да. Налага му се да го прави. Изисква се огромна сила, за да се контролират елементите, но така за него е по-лесно да се движи на дневна светлина. Докато прави така, че времето да е облачно, той дори няма нужда да пази очите си.

— Нито пък ти — додаде Елена. — А какво ще кажеш, хм, за кръстовете и другите подобни средства?

— Няма полза от тях — обясни й Стефан. — С изключение на случаите, при които човекът, който ги носи, вярва, че това ще го предпази. Вярата неимоверно засилва предпазните свойства.