Л. Смит - Борбата

— Но липсват подробностите — възрази Бони твърдо. — Всъщност има неща, които дори и полицията още не е оповестила, понеже се опасяват да не помогнат така на убиеца да прикрие следите си. Ето например — продължи тя, но вече доста по-тихо — знаете ли какво ми каза Мери? Доктор Файнбърг разговарял с колегата си, който извършил аутопсията, онзи от съдебната медицина. И той му казал, че в трупа нямало кръв. Нито капка.

Елена се почувства така, сякаш отнякъде я облъхна струя от вледеняващ вятър както тогава на гробището. Не можа да отрони нито дума. Но Ед попита с най-невинен тон:

— Че къде е изчезнала?

— Е, предполагам, че се е разплискала по пода — отговори Бони спокойно. — Около олтара и наоколо. Тъкмо това сега проучват от полицията. Но е необичайно за един труп да остане без кръв. Обикновено се откривали съсирени остатъци. Наричали го посиняване постмортем. Какво толкова странно казах?

— Ти с невероятната ти чувствителност накрая ще ме накараш да повърна — оплака се Мередит със задавен глас. — Не може ли да говорим за нещо друго?

— Ти не си била цялата оплескана с кръв — започна Бони, но Стефан я прекъсна.

— А стигнали ли са следователите до някакъв извод от това, което са открили? И дали са вече по-близо до намирането на убиеца?

— Не зная — призна си Бони чистосърдечно, след което изведнъж се ободри. — Точно така, Елена, нали спомена, че знаеш…

— Стига, Бони — изрече Елена отчаяно. Надали можеше да се намери по-неподходящо място за това обсъждане от тази стая, пълна с хора, които мразеха Стефан. От учудване Бони се облещи, но все пак кимна и млъкна.

Елена обаче не можа да се успокои. Стефан не беше убил господин Танър, но същото доказателство, което можеше да отведе следователите при Деймън, с лекота можеше да ги насочи и към Стефан. И сигурно точно така ще стане, защото никой, освен самия Стефан и нея, не подозираше за съществуването на Деймън. Той беше някъде там, навън, в сенките. Притаен в очакване на следващата си жертва. Може би дори чакаше Стефан… или нея.

— Стана ми горещо — каза тя рязко. — Ще отида да разгледам какви освежаващи напитки ни е приготвил Аларик.

Стефан се надигна да я придружи, но Елена му махна с ръка да не става. Чипсът и пуншът не можеха да го нахранят. А тя искаше за няколко минути да остане сама, да се пораздвижи, да се успокои.

Компанията на Мередит и Бони й създаваше измамно чувство за сигурност. Като се отдалечи от тях, тя отново се сблъска с изпълнените с неприязън погледи и обръщащите се припряно гърбове. Но този път това я вбеси. Запроправя си път сред гъстата тълпа нарочно по-грубо от необходимото, с което още повече привлече погледите на съучениците си. Вече и без това имам лоша слава, помисли си момичето. Защо да не бъда и груба?

Беше гладна. Някой беше подредил във всекидневната на Рамзи богат асортимент от сандвичи, които изглеждаха изкушаващо добре. Елена си взе хартиена чинийка и подреди в нея няколко сандвича, без да обръща внимание на насъбралите се около голямата маса от дъбово дърво ученици. Нямаше да разговаря с тях, освен ако те първи не я заговореха. Вместо това посвети цялото си внимание на освежителните напитки, след което си проправи път сред навалицата до подносите, за да си избере от различните видове сирене и кракери, после опита и гроздето, като се оглеждаше внимателно, за да не пропусне нещо по-апетитно.

Така успя да привлече още по-силно всеобщото внимание, което й бе ясно дори и без да вдига поглед от масите с храна. Накрая умишлено задъвка бавно една от солетите, като я задържа да стърчи между зъбите си, преди да се извърне от масата.

— Мога ли и аз да отхапя?

Очите й се изцъклиха. Дъхът й секна. Мозъкът й блокира, отказвайки да регистрира ставащото, като я остави безпомощна и уязвима. Но макар рационалното й мислене да се бе изпарило, сетивата й продължаваха да регистрират безмилостно: черните му очи доминираха в зрителното й поле, полъхът на някакъв одеколон подразни ноздрите й, кожата й усети как двата му дълги пръста повдигнаха брадичката й. Деймън изправи главата й нежно и прецизно, преди да се наведе към нея и да отхапе от другия край на солетата.

В този миг само броени сантиметри разделяха устните им. Той се наведе, за да отгризне втори път, но мозъкът на Елена най-после реагира. Тя се отдръпна назад, сграбчи остатъка от солетата и ядосано я захвърли настрани. Той обаче я улови във въздуха — виртуозна демонстрация на завидно бързите му рефлекси.