Л. Смит - Борбата

Гърдите на Елена се стегнаха, сякаш Каролайн я бе ударила с все сила. За миг я обзе почти неустоимо желание да й върне удара в прекия, в буквалния смисъл. Но после, макар бученето на кръвта да отекваше в ушите й, тя само процеди през стиснатите си до болка зъби:

— Това не е вярно. Стефан не е извършил нищо. От полицията го разпитаха и никой не го подозира в нищо.

Каролайн само сви рамене, а усмивката й премина в изражение на снизходително покровителство.

— Елена, ние с теб се знаем още от детската градина — припомни й тя, — така че мога да си позволя да ти дам един приятелски съвет заради доброто старо време: зарежи Стефан. Ако го направиш още сега, ще можеш да избегнеш превръщането си в пълна социална отрепка. В противен случай ще е по-добре отсега да си купиш едно звънче, за да подрънкваш с него по улиците 4 4 В древността задължавали прокажените да пришиват звънчета по дрехите си, за да предупреждават здравите за заразата. — Бел.прев. .

Гневът продължи да бушува в душата на Елена, докато Каролайн гордо се извърна и започна да се отдалечава, развявайки зад гърба си буйната си като кестеняв водопад коса. Едва след секунди Елена си възвърна дар словото.

— Каролайн. — Другото момиче се обърна. — Ще ходиш ли довечера на купона в къщата на Рамзи?

— Предполагам, че да. Защо питаш?

— Защото и аз ще бъда там. Със Стефан. Ще се видим в джунглата. — Сега бе ред на Елена да се извърне предизвикателно.

Задоволството й от достойното оттегляне от сцената леко се помрачи, когато забеляза една слаба фигура, скрита в сенките в далечния край на коридора. За миг фигурата залитна, но като приближи още, Елена я разпозна. Беше Стефан.

Тя знаеше, че усмивката, с която го посрещна, изглежда пресилена. Той отклони поглед към редицата от шкафчета покрай стената, докато двамата продължиха рамо до рамо към изхода на сградата.

— Явно са отменили тренировките на отбора по футбол? — попита го тя.

Той кимна.

— За какво беше всичко това? — запита той тихо.

— Нищо особено. Просто попитах Каролайн дали ще дойде довечера на купона. — Елена отметна глава назад, за да погледне към унилото сиво небе.

— А само за това ли си говорихте?

Тя си спомни какво й бе казал той, когато беше в стаята му. Стефан можеше да вижда, а също и да чува много по-добре от простосмъртните. Но беше ли достатъчно умението му, за да долови думите, разменени между двете съученички на петнадесетина метра от него нататък по коридора?

— Да — отвърна тя предизвикателно, все още зареяла взор нагоре в облаците.

— И заради това ли сега си толкова ядосана?

— Да — повтори тя със същия тон.

Макар и да не го гледаше, тя усещаше втренчения му поглед.

— Елена, това не е вярно.

— Е, ако можеш да четеш мислите ми, тогава няма нужда да ми задаваш въпроси, нали?

Двамата се обърнаха лице в лице. Това на Стефан оставаше напрегнато, а устните му — мрачно стиснати.

— Знаеш, че не бих го направил. Но мислех, че ти си тази, която държи да сме честни един към друг.

— Добре, ще ти кажа. Каролайн, както обикновено, се държа като истинска кучка и не спря да дрънка за убиеца. И какво от това? Какво толкова ти пука?

— Защото тя може би има право — заяви Стефан изненадващо. — Не, не за убиеца, а за теб. По-точно за теб и за мен. Трябваше да предвидя, че ще се стигне дотук. Не е само тя, нали? През целия ден се усещам заобиколен само от враждебност и страх, но съм прекалено изтощен, за да се опитам да го анализирам. Те си мислят, че аз съм убиец и сега искат да си го изкарат на теб.

— Няма значение какво си мислят! Те грешат и накрая ще го осъзнаят. Тогава всичко отново ще си продължи постарому.

Устните на Стефан се извиха в тъжна усмивка.

— Наистина ли го вярваш? — Озърна се, а чертите на лицето му се изостриха. — Ами ако не стане така? Ако стане още по-лошо?

— Какво искаш да кажеш?

— Може би щеше да е по-добре… — Стефан си пое дълбоко дъх и продължи, този път по-внимателно: — Може би ще е по-добре, ако за известно време не се виждаме. Ако си мислят, че не сме заедно, ще те оставят на спокойствие.

Тя се втренчи в него.

— Наистина ли мислиш, че ще можеш? Да не се виждаш с мен? Да не разговаряш с мен неясно докога?

— Ако е необходимо… да. Дори можем да се преструваме, че сме скъсали завинаги. — Стисна челюсти.

Елена продължи да го гледа още миг. После се доближи до него, така че почти се докосваха. Той сведе поглед към нея, очите му бяха на сантиметри от нейните.