Л. Смит - Борбата

— Има само една причина да обявя на всички останали в училището, че сме скъсали. И тя е ако ми кажеш, че не ме обичаш и че повече не искаш да ме виждаш. Кажи ми го, Стефан, още сега. Кажи ми, че повече не искаш да бъдеш с мен.

Дъхът му секна. Взираше се в нея с искрящите си зелени котешки очи, осеяни със златистоизумрудени точици.

— Кажи го — подкани го нетърпеливо момичето. — Кажи ми, че можеш да живееш без мен, Стефан. Кажи ми…

Така и не довърши изречението. Устните му се впиха в нейните.

Стефан седеше във всекидневната на семейство Гилбърт и се съгласяваше учтиво с всичко, което казваше леля Джудит. Не беше необходимо да четеш чужди мисли, за да се досетиш, че тя се чувства неудобно с госта си. Но въпреки това се стараеше да поддържа любезен тон, също както и Стефан, който искаше Елена да бъде щастлива.

Елена. Дори и когато не я гледаше, той я усещаше, при това много по-осезаемо от всичко останало в стаята. Живото й присъствие въздействаше върху кожата му като слънчевата светлина, проникваща през затворени клепачи. А когато се обърнеше с лице към нея, вълна от наслада заливаше всичките му сетива.

Толкова много я обичаше. Вече не я възприемаше като копие на Катрин. И без това сега почти бе забравил как бе изглеждала отдавна починалата девойка. Всъщност двете момичета бяха доста различни. Елена имаше същата светлозлатиста коса и млечнобяла кожа, както и същите деликатни черти като Катрин, но с това приликите се изчерпваха. Очите й, които сега изглеждаха теменужени на светлината на огъня в камината, в повечето случаи бяха тъмносини като лапис лазули, не бяха плахи и по детски покорни като тези на Катрин. Тъкмо обратното, очите на Елена бяха като прозорци към душата й, които грееха с пламъка на страстта. Елена си оставаше Елена и образът й завинаги бе заменил нежното призрачно видение, останало в сърцето му като спомен от Катрин.

Но тъкмо тази нейна сила правеше любовта им много опасна. Миналата седмица, когато тя му предложи кръвта си, той не успя да й устои. Беше й безкрайно благодарен, разбира се, понеже без нея можеше да умре, но беше твърде загрижен и за безопасността на самата Елена. За стотен път погледът му се плъзна по лицето й, за да потърси издайническите белези на промяната. Дали прекрасната й млечнобяла кожа не беше твърде бледа? А изражението на лицето й не беше ли леко отнесено?

Отсега нататък те двамата трябваше много да внимават. Особено внимателен трябваше да бъде той. Да се храни редовно и при това да задоволява глада си единствено с животни, за да не бъде изкушен от нея. Никога не биваше да позволява нуждата му от кръв да стане прекалено силна. И сега, като помисли за това, изпита глад. Тази изгаряща отвътре болка, разпростираща се по цялата му челюст, не преставаше да му нашепва през вените и капилярите. Трябваше да отиде в гората — където сетивата му щяха да го изправят нащрек и при най-лекото изпукване на съчките сред листата по земята и мускулите му да се стегнат, готови за лов — а не да седи тук, загледан във фината мрежа от леко синеещи вени по шията на Елена.

Същата тази фина шия се изпречи пред очите му, когато Елена се обърна към него.

— Искаш ли тази вечер да отидем заедно на купона? Можем да вземем колата на леля Джудит — предложи му тя.

— Но преди това трябва да вечеряте — изрече леля Джудит забързано.

— Е, можем да спрем някъде по пътя и там да хапнем нещо — каза Елена.

Стефан си помисли, че тя имаше предвид само себе си. Самият той беше способен да дъвче и преглъща обикновена храна само ако беше неизбежно, макар това да не му харесваше, пък и отдавна беше изгубил вкус към нея. Не, неговите… апетити… сега бяха по-особени. И ако отидат довечера на този купон, това означаваше, че ще изминат още доста часове, преди да може да се нахрани. Но въпреки това той кимна на Елена в знак на съгласие.

— Както искаш.

Тя очевидно го искаше и вече се бе нагласила за тръгване. Това му бе станало ясно още щом отиде у тях.

— Добре, тогава ще е по-добре да се кача горе и да се преоблека — рече Елена.

Той я последва до подножието на стълбите, отвеждащи към горния етаж на къщата.

— Сложи си нещо с висока яка. Някой пуловер — посъветва я тихо.

Тя погледна напред по дългия коридор към опразнената всекидневна.

— Всичко е наред. Вече почти са зараснали. Виждаш ли? — И смъкна яката си, като изви главата си на една страна.

Стефан гледаше като омагьосан шията й. Двата дребни извити белега върху фината кожа вече бяха придобили цвета на бургундско вино, но силно разредено с вода. Усети как челюстта му се стегна и побърза да отвърне очи. Ако продължеше да гледа шията й, щеше да полудее.