Л. Смит - Борбата

— Стефан — заговори тя, поемайки студената му ръка в своята, — хайде да се прибираме у дома.

Усети напрежението, сковало тялото му, сякаш под кожата му протичаше електрически ток. В този момент той изцяло се бе фокусирал само върху Деймън, а светлината в очите му приличаше на огън, отразен от острие на кинжал. Не го познаваше такъв, никога не го бе виждала в това състояние. И сега я плашеше.

— Стефан — извика му тя, сякаш се бе изгубила в мъгла и не можеше да го намери. — Стефан, моля те.

Бавно, много бавно усети реакцията му. Чу го да си поема тежко дъх, усети как тялото му се отпуска, а напрежението изчезва. Смъртоносната концентрация на ума му се поразсея, той я погледна и я видя.

— Добре — промълви тихо, като я гледаше право в очите. — Да вървим.

Като се обърнаха, тя го улови за ръката, а другата си ръка пъхна под мишницата му. С всички сили на волята си момичето си наложи да не поглежда назад през рамо, но кожата на гърба й настръхна, сякаш очакваше удар с нож в гърба.

Вместо това чу само тихото иронично подмятане на Деймън:

— А чувала ли си, че целувка на червенокосо момиче лекува мехури от треска? — Последва бурният смях на Бони, явно поласкана от думите му.

По пътя към изхода те най-после налетяха на домакина на купона.

— Тръгвате толкова скоро? — удиви се Аларик. — Но аз още не съм имал възможността да си поговоря с вас.

В гласа му се долавяха нетърпеливи и укорителни нотки, като куче, което много добре знае, че няма да го изведат на разходка. Елена усети как стомахът я присви от тревога за него и за всички останали в къщата. Двамата със Стефан ги изоставяха на произвола на Деймън.

Надяваше се само досегашната и преценка да се оправдае и Деймън да продължи да разиграва своя маскарад. Сега трябваше бързо да изведе Стефан оттук, преди да е променил намерението си.

— Не се чувствам много добре — оплака се тя, докато взимаше чантата си, оставена на дивана. — Съжалявам. — Стисна още по-здраво ръката на Стефан. Малко му бе нужно, за да се обърне и да се върне в дневната.

— Аз съм този, който най-много съжалява, че си тръгвате — каза Аларик. — Довиждане.

Вече бяха на прага, когато тя забеляза малкото късче виолетова хартия, напъхано в страничния джоб на чантата й. Измъкна го и го разгъна по инерция, тъй като умът й бе зает с други неща.

Върху листчето имаше написано нещо с равен и непознат почерк. Само три реда. Прочете ги и й се стори, че светът около нея се завъртя. Това вече й дойде прекалено много. Вече нямаше сили за нищо.

— Какво има? — попита Стефан.

— Нищо особено. — Напъха късчето хартия обратно в страничния джоб на чантата си, като го натъпка надолу с пръсти. — Нищо интересно. Стефан, хайде да се махаме оттук.

Пристъпиха навън под плющящия дъжд.

— Следващия път — закани се Стефан тихо — няма да си тръгна.

Елена знаеше, че говори сериозно и се ужаси. Но точно сега емоциите й вече се бяха поукротили и не бе в настроение да спори.

— Той беше там — заговори тя. — Вътре в един обикновен дом, пълен с обикновени хора, все едно че имаше всичките права да бъде там. Не допусках, че ще дръзне да го стори.

— А защо не? — възрази й Стефан с горчивина. — И аз бях там, в същата тази обикновена къща, пълна с най-обикновени хора, сякаш имах пълното право да бъда там.

— Не исках да кажа точно това. Само дето съм го виждала един-единствен път на публично място, в Къщата на духовете, но тогава беше с маска и маскараден костюм, пък и там беше тъмно. Преди това сме се срещали само на пусти места като гимнастическия салон онази вечер, когато бях сама, или на гробището…

Веднага се усети, че последните й думи бяха грешка. Не беше споделила със Стефан, че преди три дни бе отишла да търси Деймън. Той тутакси замръзна на шофьорската седалка.

— Или на гробището?

— Да… искам да кажа, че тогава някой ни преследваше — мен, Бони и Мередит. Предполагам, че е бил Деймън. Наоколо нямаше жива душа, освен нас трите.

Но защо й трябваше да го лъже? Защото — обади се тънък гласец, прозвучал строго в главата й — в противен случай Стефан ще се вбеси. Ако разбере какво й бе казал Деймън, чашата на търпението му ще прелее.

Никога не бива да му казвам, осъзна тъжно девойката. Нито за онзи път, нито за каквото и да било, което Деймън би направил в бъдеще. Защото Стефан със сигурност ще загине, ако се опита да се бори с Деймън.

В такъв случай Стефан никога няма да научи нищо, обеща си тя. Без значение какво ще трябва да направи. Не бива да им позволява да се бият заради нея. Независимо на каква цена.