Л. Смит - Борбата

Отвори очи. Беше будна и крещеше. Залата бе изчезнала и тя беше сама в мрака на спалнята. Но кошмарът не я напускаше. Дори когато се пресегна към лампата я връхлетя отново, крилата се блъскаха в лицето й, острият клюн на птицата се спускаше надолу.

Елена прикри лицето си с ръка, за да защити очите си. Продължаваше да крещи. Не можеше да избяга, онези ужасни крила продължаваха да се размахват в бесен устрем. Разнесе се звук все едно хиляди колоди карти се разбъркваха едновременно.

Вратата се разтвори рязко и до нея достигнаха викове. Топлото тежко тяло на гарвана се стовари отгоре й и тя изпищя с пълно гърло. Сетне някой я издърпа от леглото и тя се озова зад гърба на бащата на Бони. Той държеше метла с дълга дръжка и удряше с нея птицата.

Бони стоеше на прага. Елена изтича право в прегръдките й. Бащата на Бони изкрещя нещо, после отиде да затръшне прозореца.

— Излетя навън — изрече господин Маккълоу задъхано.

Мери и госпожа Маккълоу, облечени в халати, бяха в коридора.

— Ти си ранена! — рече удивено госпожа Маккълоу на Елена. — Онова отвратително нещо те е наранило.

— Добре съм — каза тихо момичето и побърза да изтрие кръвта от лицето си. Беше толкова разтърсена, че едва се държеше на крака.

— Как е влязъл? — учуди се Бони.

Господин Маккълоу оглеждаше прозореца.

— Не биваше да го оставяш отворен — промърмори той неодобрително. — Защо си махнала резето?

— Не съм — проплака Елена.

— Прозорецът беше отворен, когато влязох, след като те чух да крещиш — възрази бащата на Бони. — Няма кой друг да го е отворил, освен теб.

Елена преглътна протеста си. Колебливо, с предпазливи стъпки приближи към прозореца. Мъжът беше прав — резето беше вдигнато. А това би могло да стане само отвътре.

— Може би ходиш насън — предположи Бони и побърза да отведе приятелката си по-далеч от прозореца, докато господин Маккълоу спускаше отново резето. — По-добре да те почистим.

Да ходи насън. Внезапно сънят я връхлетя отново. Коридорът с огледалата, балната зала и Деймън. Как танцуваше с Деймън. Изтръгна се от ръцете на Бони.

— Сама ще се оправя — рече тя и се ужаси от истеричните нотки в гласа си. — Не… наистина… ще се оправя. — Изтича в банята и опря гръб на заключената врата, опитвайки се да успокои дишането си.

Най-малко искаше да се погледне в огледалото. Но накрая се реши и приближи бавно към мивката, над която бе закачено огледало. Тръпнеща, видя как отражението й се движи бавно, сантиметър по сантиметър, докато стигна до огледалната повърхност в сребърна рамка.

Отсреща я погледна образът й — ужасяващо блед, с огромни изплашени очи с тъмновиолетови кръгове под тях. По лицето й се виждаха следи от засъхнала кръв.

Момичето извърна бавно глава, наклони я и отметна коси. Едва не изпищя, когато видя какво имаше под тях.

Две малки дупчици аленееха върху бялата кожа на шията й.

Зная, че ще съжалявам, че съм попитал — поде Мат, като извърна зачервените си очи от пътя към Стефан, седнал на седалката до него. — Но можеш ли да ми кажеш защо ти трябват тези суперспециални, дето не растат наоколо, полутропически плевели за Елена?

Спътникът му погледна към задната седалка, по-точно към резултата от продължителното им претърсване из пущинаци, живи плетове и избуяли треви. Растенията с дългите си зелени стебла и заострени назъбени листа наистина приличаха повече на плевели, отколкото на цветя. Изсъхналите цветове в горния край на стръковете почти не се забелязваха и едва ли някой би украсил дома си с тях.

— Ами ако ти кажа, че от тях може да се свари напълно натурална отвара за промиване на очи? — предложи Стефан след кратък размисъл. — Или пък билков чай?

— Защо? Това ли мислеше да ми отговориш?

— Е, не точно това.

— Добре. Защото ако продължиш да ми дрънкаш подобни дивотии, накрая наистина ще те цапардосам.

Без да поглежда към Мат, Стефан се усмихна. В него се раздвижи нещо ново, някакво топло чувство, което не бе изпитвал от близо пет века, освен с Елена. Чувството да бъдеш приет. Топлина и приятелство, споделени с човешко същество, което не знаеше истината за него, ала все пак му вярваше. Не беше сигурен дали го заслужава, но не можеше да отрече колко много означава за него. Това почти го накара да се почувства… отново човек.

Елена се втренчи в отражението си в огледалото. Не е било сън. Не изцяло. Раните на шията й го доказваха. И след като ги видя, осъзна, че се чувства някак си замаяна, отпусната, сънлива.