Л. Смит - Борбата

Вината беше нейна. Толкова много се стара да убеди Бони и Мередит да бъдат внимателни и да не канят непознати в къщите си. А съвсем забрави, че тъкмо тя бе поканила Деймън в дома на Бони. Беше го направила онази нощ по време на тъпата вечеря в трапезарията, когато бе извикала в мрака: „Ела“.

Поканата важеше завинаги. Той можеше да се върне по всяко време, когато му хрумне, дори сега. Особено сега, когато е слаба и може лесно да бъде хипнотизирана, за да отвори прозореца отново.

Препъвайки се, Елена излезе от банята, мина покрай Бони и влезе в спалнята. Грабна голямата си торба и започна да тъпче нещата си в нея.

— Елена, не можеш да си отидеш у вас!

— Не мога да остана тук — заяви момичето. Огледа се за обувките си, видя ги до леглото и се запъти натам. Изведнъж спря и издаде приглушен звук. Върху финия изпомачкан чаршаф на леглото лежеше черно перо. Беше огромно, ужасяващо огромно, истинско и с дебел бял ствол, като восъчен. Изглеждаше почти неприлично, дори противно върху белите памучни чаршафи.

Повдигна й се. Елена веднага се извърна. Не можеше да диша.

— Добре, добре — заговори Бони примирено. — Щом така искаш, ще помоля татко да те закара у вас.

— Ти също трябва да дойдеш. — Елена чак сега осъзна, че в тази къща Бони също като нея не е в безопасност. С теб и с хората, които обичаш , спомни си тя, извъртя се и сграбчи ръката на приятелката си. — Трябва да дойдеш с мен, Бони. Имам нужда от теб.

Накрая все пак постигна своето. Семейство Маккълоу смяташе, че Елена се държи истерично, че преувеличава и вероятно има нервен срив. Но накрая се предадоха. Господин Маккълоу ги закара с Бони до къщата на семейство Гилбърт, където двете момичета, чувствайки се като крадци, отключиха предната врата и се прокраднаха безшумно вътре, без да събудят никого.

Но дори и тук Елена не успя да заспи. Лежеше до приятелката си, заслушана в тихото й спокойно дишане, и се взираше напрегнато през прозореца на спалнята. Отвън клоните на дюлята драскаха по стъклото, но до зазоряване нищо друго не помръдна.

Чак тогава чу приближаващата се кола. Винаги би познала давещия се двигател на форда на Мат. Разтревожена, тя приближи на пръсти до прозореца и погледна навън в сивотата на смълчаната утрин. Сетне забърза надолу по стълбите и отвори вратата.

— Стефан! — Никога досега не се бе радвала толкова да види някого. Хвърли се отгоре му още преди да е успял да затвори вратата на колата. Той се олюля назад и тя усети изненадата му. Обикновено на публични места беше много по-сдържана.

— Хей — рече той, докато отвръщаше нежно на прегръдката й. — Аз също се радвам да те видя, но недей да мачкаш цветята.

— Цветя? — Момичето се отдръпна, за да види какво носи, сетне се взря в лицето му. Накрая погледът й се отклони към Мат, който тъкмо се измъкваше от другата страна на колата. Лицето на Стефан бе бледо и изпито, а на Мат — подпухнало от умора, със зачервени очи.

— По-добре влезте вътре — покани ги тя смутено. — И двамата изглеждате ужасно.

— Това е върбинка — обясни Стефан малко по-късно. Двамата с Елена седяха край кухненската маса. През отворената врата се виждаше Мат, който се бе опънал на дивана в дневната и тихо похъркваше. Беше се строполил там, след като погълна три купи със зърнена закуска. Леля Джудит, Бони и Маргарет все още спяха на горния етаж, но Стефан говореше тихо. — Спомняш ли си какво ти разказах за върбинката?

— Каза, че можела да запази съзнанието ти бистро дори когато някой използва Силата, за да ти въздейства. — Елена изпита гордост от спокойния и твърд глас, с който го изрече.

— Точно така. А това е едно от нещата, които Деймън може да опита. Той може да използва силата на съзнанието си дори от разстояние и може да го направи независимо дали си будна, или заспала.

Сълзи запариха в очите на Елена и тя сведе поглед, за да ги скрие. Втренчи се в дългите тънки стебла с изсъхнали цветове.

— Заспала? — повтори, боейки се, че този път гласът й не е така уверен и стабилен.

— Да. Може да те накара да излезеш от къщата или да го пуснеш вътре. Но върбинката ще му попречи. — Стефан звучеше уморен, но доволен от себе си.

О, Стефан, само ако знаеше, помисли си момичето отчаяно. Подаръкът му бе закъснял с една нощ. Въпреки усилията й да се сдържа, една сълза се отрони и капна върху дългите зелени листа.

— Елена! — сепна се Стефан. — Какво има? Кажи ми!

Той се опита да види лицето й, ала тя зарови наведената си глава в рамото му. Той я прегърна, без да се опитва да повдигне главата й.