Л. Смит - Борбата

— Кръвната клетва се отнасяше само до това да помогнем на Елена да свали Стефан! — извика Бони.

— Спомни си добре. Ти се закле, че ще направиш всичко, за което ни помоли Елена, ако е свързано със Стефан. Не се казваше нищо за срок или само докато Елена го свали.

Ченето на Бони увисна. Погледна към Елена, която едва сдържаше смеха си.

— Истина е — потвърди Елена със сериозно изражение. — Освен това каза и още нещо: „Да се закълнеш с кръв, означава да спазваш клетвата си, независимо какво ще се случи.“

Бони затвори уста и вирна брадичка.

— Ясно — обобщи мрачно. — Значи сега до края на живота си съм вързана да правя всичко, което поиска Елена заради Стефан.

— Това е последното, което искам от теб — увери я Елена. — Обещавам. Кълна се…

— Недей! — Мередит внезапно стана сериозна. — Не го прави, Елена. По-късно може да съжаляваш.

— Е, сега и ти ли започна да предсказваш бъдещето? — изгледа я иронично приятелката й, сетне смени темата: — И така, как ще се сдобием с ключ от къщата на Каролайн?

Мило дневниче,

Съжалявам, че мина толкова дълго време, но напоследък бях твърде заета или твърде потисната — или и двете, — за да пиша.

Освен това след всичко, което се случи, вече ме е страх да си водя дневник. Но имам нужда от някого, с когото да споделя, защото в момента няма нито едно човешко същество, нито една личност на земята, от която да не крия нещо.

Бони и Мередит не бива да узнаят истината за Стефан. Стефан не бива да узнае истината за Деймън. А леля Джудит не бива да узнае за нищо. Бони и Мередит знаят за Каролайн и дневника, Стефан не знае. Стефан знае за върбинката, която сега използвам всеки ден, а Бони и Мередит не се интересуват от това, въпреки че дадох и на двете торбичка, пълна с изсушени листа и цветове. Все пак има едно хубаво нещо: изглежда цветето действа или поне от онази нощ повече не съм ходила насън. Но ще бъде лъжа, ако кажа, че не сънувам Деймън. Той изпълва всичките ми кошмари.

Животът ми в момента е пълен с лъжи и имам нужда от някого, с когото мога да бъда напълно честна. Ще скрия този дневник под разхлабената дъска в дъното на дрешника, така че никой да не го намери, ако внезапно умра и разчистят стаята ми. Може би някой ден едно от децата на Маргарет ще се заиграе в дрешника, ще забележи разхлабената дъска и ще надникне под нея, но дотогава едва ли някой ще се сети да търси там. Този дневник е последната ми тайна.

Не зная защо говоря за смърт и умиране. Тази мания обикновено е запазена марка на Бони. Тя е тази, която си мисли, че смъртта е много романтична. Но аз зная какво представлява в действителност, нямаше нищо романтично, когато мама и татко умряха. Мога да кажа само, че никога не съм се чувствала толкова зле и толкова нещастна. Искам да живея дълго и да бъда щастлива със Стефан. И няма причина желанието ми да не се сбъдне, когато най-после всички тези проблеми останат зад гърба ни.

Само дето понякога изпитвам страх и не вярвам това да се случи. Има някои дребни неща, които не би трябвало да имат значение, но ме притесняват. Като това защо Стефан продължава да носи пръстена на Катрин на верижка около врата си, въпреки че съм сигурна, че ме обича. Както и това защо никога не ми е казвал, че ме обича, макар да зная, че е така.

Няма значение. Всичко ще се оправи, трябва да се оправи. А след това ще бъдем завинаги заедно и много щастливи. Няма причина да не стане така. Няма причина да не можем. Няма причина…

Елена спря да пише, буквите започнаха да се размазват. Опита се да фокусира погледа си, ала редовете продължиха да плуват пред очите й. Затова затвори дневника, преди някоя издайническа сълза да капне върху листа. После отиде до дрешника, повдигна разхлабената дъска с пиличката си за нокти и пъхна дневника под нея.

Седмица по-късно пиличката за нокти бе в джоба й, докато трите — тя, Бони и Мередит, стояха пред задната врата на къщата на Каролайн.

— Побързай — изсъска Бони изнервено, докато оглеждаше двора, сякаш очакваше всеки миг отнякъде да изскочи нещо и да се нахвърли върху тях. — Хайде, Мередит!

— Готово. — Мередит изпусна въздишка на облекчение, когато ключът най-после се плъзна навътре, резето от другата страна на вратата щракна и дръжката се завъртя под пръстите й. — Вътре сме.

— Сигурна ли си, че те също не са вътре? Елена, ами ако се върнат по-рано? Защо да не дойдем през деня?

— Бони, ще влезеш ли най-после вътре? Вече го обсъдихме. През деня прислужницата винаги е тук. А и тази вечер няма да се върнат по-рано, освен ако някой не се натрови от манджите в „При Луи“. Хайде, да влизаме! — подкани я Елена.