Л. Смит - Борбата

— Тази чанта е предшественик на нашите модерни чанти — обясни любезно тя. — Дамите са ги използвали, за да държат в тях ръкавиците и ветрилата си. Каролайн дойде миналата седмица, за да притегне някои разхлабени мъниста… много предвидливо от нейна страна.

— Сигурно е така — успя да промълви Елена. Трябваше час по-скоро да се махне оттук, иначе щеше да се случи нещо ужасно. Щеше да се разкрещи, да се нахвърли върху Каролайн или да избухне в неконтролируем гняв. — Имам нужда от малко свеж въздух — рече и изхвърча от стаята и от къщата.

Бони и Мередит чакаха в колата на Мередит. Сърцето на Елена бясно туптеше, когато приближи и се наведе към прозореца.

— Тя ни надхитри — каза тихо. — Онази чанта е част от костюма и тя ще я носи през целия ден.

Бони и Мередит се втренчиха смаяно в нея, после се спогледаха.

— Но… тогава, какво ще правим? — попита Бони.

— Не зная. Не зная! — повтори момичето отчаяно.

— Можем да продължим да я наблюдаваме. Може да свали чантата, докато обядва или пък… — Но гласът на Мередит прозвуча кухо и неубедително. Всички знаеха истината, помисли си Елена, а тя е, че всичко е безнадеждно. Те бяха изгубили.

Бони погледна в огледалото за обратно виждане и се размърда на седалката си.

— Идват да те вземат.

Елена вдигна глава. От долната страна на улицата се зададоха два бели коня, които теглеха красив ремонтиран кабриолет. Колелата му бяха украсени с крепирана хартия, около седалките се виеше зелена папрат, а отстрани бе окачен транспарант с надпис: „Духът на Фелс Чърч“.

Елена имаше време само колкото да прошепне отчаяно:

— Наблюдавайте я. И ако остане замалко сама… — Трябваше да върви.

Но през цялата дълга и мъчителна сутрин Каролайн нито за миг не остана сама. През цялото време бе заобиколена от тълпа любопитни зрители.

За Елена парадът бе истинско мъчение. Седеше в кабриолета до кмета и съпругата му, опитвайки се да се усмихва и да изглежда нормално. Ала върху гърдите й бе легнал тежкият камък на отчаянието.

Някъде отпред, сред маршируващите оркестри, барабанчиците и откритите коли беше Каролайн. Елена бе забравила точно в коя кола ще е тя. Вероятно в първата училищна платформа, където щеше да има по-малки деца в костюми.

Това нямаше значение. Където и да се намираше Каролайн, тя беше пред очите на половината град.

Обядът, последвал парада, се състоя в столовата на гимназията. Елена беше на масата на кмета Доли и съпругата му. Каролайн седеше на съседната маса, Елена можеше да вижда гърба й. А редом, надвесен собственически над нея, седеше Тайлър Смолуд.

Елена се оказа в идеална позиция, за да види малката драма, разиграла се по средата на обяда. Сърцето й се качи в гърлото, когато видя Стефан с нехайна физиономия да приближава към Каролайн.

Той я заговори. Елена ги наблюдаваше, забравила да се преструва, че рови в чинията си. Но това, което последва, накара сърцето й да се свие. Каролайн отметна глава, отговори му кратко, после се върна към храната си. А Тайлър се надигна от стола си със зачервено лице и размаха гневно ръце. Не седна, докато Стефан не си тръгна.

Докато се отдалечаваше, Стефан погледна към Елена и за миг очите им се срещнаха в безмълвно единение.

Явно и той нищо не можеше да направи. Дори и Силите му да се бяха върнали, Тайлър щеше да го държи далеч от Каролайн. Толкова огромна тежест стегна дробовете на Елена, че едва можеше да диша.

След това тя просто остана да седи, потънала в мъгла от нещастие и отчаяние, докато някой не я побутна, за да й каже, че е време да се качи на сцената.

Бе изслушала почти равнодушно приветствената реч на кмета Доли. Той говори за времената на изпитание, които напоследък бяха преживели жителите на Фелс Чърч, за колективния дух, който ги подкрепял през изминалите месеци. След това раздадоха награди за успех, постижения в спорта, за обществена дейност. Мат излезе, за да получи наградата си „Спортист на годината“ и Елена видя как й хвърли любопитен поглед.

След това дойде ред на драматизираното пресъздаване на историята на града. Учениците от началните класове се кискаха и се препъваха, забравили репликите си, докато играеха сцените за основаването на Фелс Чърч по време на Гражданската война. Елена гледаше, без нищо да разбира. От миналата нощ се чувстваше леко замаяна и я тресеше, сякаш се разболяваше от грип. Главата й, обикновено пълна с идеи и планове, сега беше като изпразнена. Не можеше да мисли. Все едно вече не я бе грижа за нищо.