Дерек Ланди - Демон шосе

Амбър полежа със затворени очи, докато кръвта пулсираше в ушите ѝ като барабанен ритъм, като стъпки, като кокалчета на пръсти по вратата.

— Амбър?

Отвори очи.

— Амбър? — повика Бети от коридора. — Добре ли си?

Да не отговори означаваше вратата да се отвори. И Бети да надникне вътре. Значи отговор трябва. Отговор.

— Да — излезе мъчително думата от устата на Амбър. Последваха още. — Уморена съм. Спя — всяка от думите се откъсваше тежко от езика ѝ.

Вратата. Дръжката. Дръжката се завърта, вратата се открехва. Гласът на Бил, долитащ отнякъде.

— Къде държим препарата за петна?

Затваряне на вратата, отдалечаващите се стъпки на Бети.

Амбър се обърна настрани, после се изправи на ръце и колене. Остана така, дишайки тежко, събирайки сила. Без да вдига глава, се протегна към перваза. Сграбчи го. Изтегли се нагоре, докато не показа едната ръка навън. Стисна перваза от външната страна. Издърпа се нагоре, промуши глава през прозореца в жегата, и в тежкия въздух, и в дъжда.

Амбър падна на тревата, а краката ѝ се блъснаха в дограмата. Така щяха да я открият. Не беше избягала. Не можеше да почива, не и по този начин. Трябваше да се махне. Трябваше да продължи да се движи.

Амбър вече лазеше по мократа трева, през шарените сенки на дърветата. Трябваше да се махне оттук. Трябваше да лази по-бързо. Трябваше да стигне до пътя. Да стигне до пътя, да се качи в колата, да потегли. Да избяга.

Земята под нея се промени, стана по-твърда. Без трева. Без повече трева. По-тъмна. По-твърда. По-гладка. Пътят.

Приближаващи стъпки, бързащи в дъжда. Бяха я намерили. Вече я бяха открили. Ръцете ѝ бяха слаби, не беше останала никаква сила. Тялото ѝ се отпусна на земята. Съзнанието ѝ… съзнанието ѝ… къде беше съзнанието ѝ?

Обувки. Обувки на висок ток върху мократа настилка, точно пред нея. Глас. Женски. Познаваше този женски глас.

— Здравей, Амбър — каза Имелда.

Амбър се събуди в стая, която не беше нейната. Изчистени линии и нищо излишно. Тежки завеси пазеха мрака да не избяга в утринния светлик. С бавни движения тя отмести завивките от себе си и се изправи. Беше по бельо. Дрехите ѝ бяха внимателно сгънати върху скрина. Чисти и сухи. Тя се промъкна до прозореца, раздели завесите и надникна над езерото Бола. Намръщи се. Апартамент в града с гледка към езерото Бола. Не знаеше къде, по дяволите, се намира.

Но беше жива. И това беше нещо, поне нещо.

Амбър грабна дрехите си и се облече. Телефонът ѝ го нямаше. Посегна към чашата с вода до леглото, но се спря, като си спомни за ко̀лата. Имаше баня — чиста и лъсната, изглеждаше сякаш никога не бе използвана и тя пи директно от чешмата, след което забърса устата си. После тръгна към вратата, прилепѝ ухо, но не чу нищо.

Отвори, позачуди се и пристъпи навън.

Апартаментът беше огромен, впечатляващ и абсолютно лишен от индивидуалност. Приличаше на апартамент в надстройката на хотел. Всичко беше чисто и на мястото си. Всеки цвят си пасваше на мястото, всяка извивка и линия допълваше извивките и линиите около нея. Беше замислено да пасва, да подхожда, да принадлежи. В ляво имаше дизайнерска кухня, цялата в бляскав метал, с огромен остров в средата, отдясно имаше балкон с гледка към града — целият в стъкло и палмови дървета, а точно направо беше изходът.

Беше преполовила разстоянието до вратата, когато забеляза Имелда в дневната, с гръб към нея. Говореше по телефона, изслушваше някого.

Амбър се пресегна към вратата на апартамента, отвори тихо и пристъпи в коридора. Бели стени. Стигна до ъгъла и надникна.

В края на коридора имаше асансьор, врата към стълбището и прозорец. До прозореца, загледан над очертанията на градския пейзаж, стоеше висок мъж в сини дънки, черна тениска и захабени каубойски ботуши. На масичката до него имаше огледало, купа с благоухания и пушка.

Амбър се вторачи в пушката.

Притисна се към стената и затвори очи. Дишаше твърде шумно. Твърде шумно, щеше да я чуе, беше сигурна. Надникна отново. Той още гледаше през прозореца. А пушката още си стоеше на мястото.

Нямаше избор. Не можеше да се върне обратно, но не можеше да остане, където беше. Трябваше да направи нещо. Трябваше да се движи напред.

Потискайки порива да хукне колкото ѝ държат силите, Амбър направи няколко малки бавни крачки. Стигна до масичката, без да вдигне шум и хвана пушката. Тя издрънча в масата и мъжът се обърна. Беше хубав, някъде към средата на четиридесетте. В черната му коса имаше сиви кичури. Тесните очи бяха спокойни.