Дерек Ланди - Демон шосе

— Говориш сериозно, нали? Наистина ли искаш да го направим?

— Да — отговори Бети. — Наистина искам — тя взе едно палто от облегалката на дивана и го облече, издърпвайки ръкава надолу под китката, обвивайки го около ръката си.

— Ъ, моля? — обади се полицаят.

— Та кой от двамата искаш? — попита Бил.

Бети кимна към по-близко стоящия до нея.

— Ей този.

— Хубаво — вдигна рамене Бил. — Аз ще убия грозника.

— Ей — извика едрият полицай, но следващите му думи бяха заглушени от ръката на Бил, която покри лицето му.

Само че ръката не беше на Бил. Беше червена с черни заострени нокти по върховете на пръстите. Лицето на Бил също беше червено, но различно, променено, целият беше по-едър, по-висок, извисил се внезапно над полицая — чудовище с червена кожа и черни рога, които излизаха от челото му и се извиваха спираловидно, като на овен.

Демонът, заел мястото на Бил, блъсна главата на полицая в стената. Главата се смачка като празна кутийка от безалкохолно.

Партньорът на полицая отскочи шокиран назад, посегна към кобура, за да извади пистолета си, после си спомни за Бети и се обърна тъкмо в момента, в който тя се промени. В един миг беше Бети. В следващия — чудовище. Високо. Червено. С рога. Юмрукът ѝ мина право през гърдите му, изскачайки от другата страна в пръски кръв. Полицаят изгъргори нещо, което Амбър не успя да разбере. Бети отвори юмрук, пускайки долния край на ръкава, и издърпа ръката си, освобождавайки се както от палтото, така и от тялото на полицая.

Амбър се отдръпна и приклекна, докато мъртвият полицай се строполяваше на пода.

— Е — чу Бил да казва, — това свърши работа.

Бети се разсмя. Беше си нейният смях, определено, но идваше от устата на демон.

Вратата между дневната и трапезарията се отвори и Амбър отново се присламчи по-напред, за да види как Грант въведе всички в стаята. Гледаха шокирано касапницата.

Кърсти покри устата си с ръка.

Бил се обърна към тях.

— Можем да обясним.

Кърсти се втурна напред.

— Това е моето палто! Какво, по дяволите , Бети?

Коленете на Амбър омекнаха.

— Може ли да говорим за палтото ти по-късно? — обади се Грант. — Дали точно в този момент ще е възможно да поговорим за двете мъртви ченгета на килима?

— Ще се обадя на Гилмор — каза Бил. — Всичко ще оправим. Не е кой знае какво.

— Ама те са ченгета!

Демонът Бил махна с ръка.

— Малко се поувлякохме. Не трябваше да го правим. Доволен ли си? За тази вечер с Бети ще сме по-ниски от тревата, обещаваме. Убиваме Амбър и приключваме. Никакви убийства повече тази седмица .

Стомахът на Амбър се преобърна и тя внезапно почувства студ, по-силен от когато и да било в живота ѝ.

— Наистина съжалявам за палтото ти — обърна се Бети към Кърсти. — Ще ти купя ново.

Кърсти поклати глава.

— Беше в ограничени бройки. Вече не се намират.

Амбър се плъзна странично, забравила как да ходи, как да диша. Краката ѝ бяха натежали, като от камък, влачеха се по пода към спалнята ѝ, докато останалата част от тялото правеше всичко възможно да стои изправено. Падна през прага на колене, обърна се и протегна ръка нагоре, за да затвори вратата с безчувствени пръсти. Устата ѝ беше пресъхнала, а езикът ѝ се бе удебелил. Нещо ставаше в стомаха ѝ и тя падна напред, подпирайки се на ръце и колене, повръщайки върху килимчето, което бе в стаята ѝ от години. Но не издаде нито звук. Дишаше тежко и бълваше, но не издаде и звук.

Родителите ѝ бяха чудовища. Бяха им пораснали рога . Бяха убили полицаите. Родителите ѝ и техните приятели щяха да убият нея.

Бети я беше упоила. Ето какво беше направила. Успокоително или нещо такова, поднесено с храната. Не, с ко̀лата. Амбър загледа повръщаното по килимчето и се зачуди колко ли от лекарството се намираше в него.

Тя протегна ръка, сключи длан около орнамента на леглото си и го използва да се изтегли нагоре, да се изправи и да не падне настрани. Трябваше да се измъкне. Трябваше да бяга. Тръгна към прозореца, а стаята се килна със страшна сила, тя се препъна и полетя към стъклото. Изметна се настрани, преди да го разбие и вместо това се удари с лакът в стената. Заболя я, но поне родителите ѝ не дотичаха веднага да видят какво става. Беше толкова прежадняла. Имаше бутилка вода на нощното шкафче, но то беше в другия край на стаята.

Безчувствени, изтръпнали пръсти полазиха към прозореца. Глупав, безчувствен палец опрян на резето. Безчувствени зъби, които се впиха в долната устна и я разкървавиха. Болката беше остра, но изостри сетивата ѝ за миг, а удебелените, глупави, нереагиращи пръсти най-сетне успяха да направят каквото се очакваше от тях. Резето изскърца, помръдна, а тя се подпря с ръка на перваза и натискайки напред и нагоре, използва цялото си тяло, за да плъзне прозореца и да го отвори. После краката ѝ поддадоха и тя падна, като удари главата си в перваза, докато се свличаше надолу.