Конрад Мейсън - Демонската стража

— Магьосниците не лъжат.

— Грънци не лъжат!

— Много мило. Може би след като прекараш пет години в Академията на Лазурната уста и се научиш как се манипулират законите на природата със силата на ума, бихме могли да поспорим за това как правилно…

— Защо не се случва нищо? — попита Табита.

Всички я загледаха.

— В смисъл, че човек би решил, че все нещо ще се случи. Все пак идва Фестивалът на Морето. Какво им става на тези бандити? Писна ми да ви гледам как играете на триомино. Искам да хвана някой контрабандист или поне крадец!

Тя потърка тъмната татуировка на ръката си. Бе сложена наскоро, все още ярко синя и леко болезнена. Знакът на Демонската стража. Бе живяла с Нютън почти през целия си живот и бе присъствала на всяка среща на Стражата от петия си рожден ден насам. Сега най-после бе пълноправен член с татуировка и собствено синьо палто. И изглеждаше, че си е спечелила най-скучната работа в света.

Освен това, най-вълнуващото нещо, което бяха направили този месец, бе да арестуват една беззъба, стогодишна елфа, която наскоро бе дошла от Стария свят и имаше петдесет пера от грифон, скрити в багажа си. Старата чанта дори не се бе съпротивлявала.

Стария Джон свали лулата от устата си.

— Ще имаш своя шанс за приключения, Табита — каза той с дълбокия си, спокоен глас, — и то скоро.

— Би трябвало да си доволна, Табс — каза Пади, като при това си действие пръсна във въздуха парченца рачешко. — Щом няма контрабандисти, значи си вършим работата добре.

— Знам, но…

— Както и да е — каза Франк. — Нют скоро ще надуши нещо. Винаги става така. Не искате ли да се разходим надолу към пристанището, можем да открием нещо. Някой джебчия или…

Внезапно една миниатюрна фигурка кацна върху триоминото и го пръсна по калдъръма. Това бе Слик. Той седна на бурето сред останките от играта и се изкикоти.

— Хей — скара се Пади, — не бяхме свършили.

Слик изплю една малина.

— И без това не може по цял ден само на игрички да играете.

— Къде е Нютън? — попита Табита.

— Кой го знае? Беше в „Кадифене Спотингтън“, когато го видях за последно.

— Има ли някакви новини?

— Не, естествено. Върнах се, за да чуя какви мъдрости си споделяте.

Пади замахна към феята с едно триомино и така го принуди да отстъпи настрани.

— Добре де, хубаво! Капитан Нютън каза, че трябва да се приготвим за Голямото тържество и да го срещнем по здрач пред кадифенето. Въоръжени.

Франк ощипа Табита по ръката, малко по-силно, отколкото ѝ бе приятно.

— Нали ти казах? Нещо се готви, усещам го.

— По здрач, а?! — замисли се Пади — Значи все още имаме време да покажем на Хол как се играе тази игра в действителност.

— Глупави, грозни тролове — промърмори Слик и излетя преди близнаците Бутъл да могат да отговорят.

За пръв път през този ден Табита се ухили. Най-после нещо се случваше. Първото ѝ истинско приключение като страж. Тя взе един сандвич и гладно отхапа от него. Франк и Пади бяха прави. Това бе най-вкусното нещо, което бе опитвала.

Груб обикаляше улиците като в сън. Минаваше покрай граждани на града, които се готвеха за парада и размахваха златисти и пурпурни знамена по Морския път. Постоя малко на площада на Талин, загледан в търговците, които идваха и си отиваха от кметството, натруфени със скъпи палта и бели перуки. Чудеше се дали някой от тях не би му помогнал, но дълбоко в себе си знаеше, че няма. Веднъж бе попитал един зарзаватчия дали може да му даде една ябълка и зарзаватчията му каза да се маха преди да е извикал черните наметала.

По едно време му се стори, че някой го наблюдава. Слезе надолу по Пътя на Русалките и се озова в квартал „Марлинспайк“ в търсене на улицата, на която бе живял с родителите си. Не знаеше защо. Сега там, в къщичката със зелена врата, щеше да има друго семейство.

Преди да стигне дотам обаче, той се озова сред банда гоблинови момчета, които бяха по-едри и стари от него. Те се изсмяха на шарената му кожа и го гонеха три или четири преки, преди да се откажат.

Не спираха да викат, че мелезите не са добре дошли в тази част на града.

Какво ли щеше да направи баща му? Груб нямаше представа. Той едвам-едвам си спомняше лицето му.

Зави по една странична уличка, сви се до една стена и извади предмета увит в черно кадифе. Чудно му беше какво има вътре. Драконов зъб, може би, или пък парче зефирум. Трябваше да е нещо ценно — защо иначе щяха да го увият така? И защо червенокосият толкова искаше да го открадне? Замисли се дали да не махне обвивката, но, макар да искаше да разбере какво има вътре, не се реши. По някаква причина чувстваше, че капитан Клаг не би одобрил това.