Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Тиан премълча гневните си думи. Този мъж си беше изгубил ума от мъка. Поне се надяваше останалите аахими да не приличат на него. Във всеки случай нямаше намерение да демонстрира подобна почит.

— Къде е Минис, любимият ми?

— Любим? — невярващо повтори той. — Отдръпни се от пътя ни.

— Аз спасих народа ви, което коства немалко на мен и на сънародниците ми. Мнозина умряха заради вашето спасение. Така ли изразявате благодарност? Искам да говоря с Минис.

Друг мъж, по-нисък и по-възрастен, си проправи път пред Витис.

— Наистина сме ти благодарни, Тиан — каза Луксор.

Триор застана до него. Косата на Луксор бе сивкава. Нейната беше черна, също като тази на Тиан, само че къдрава. И кожата ѝ бе по-смугла.

— Аз съм Луксор от клана Измак.

— А аз съм Триор от клана Натаз — представи се жената. — Ние сме предводителите на аахимите. Витис пожела да поеме водачеството на тази експедиция. Не приемай присърце горчивите му думи, Тиан. Току-що пред очите му погина целият му клан — до последното дете, до последния мъж, до последната жена. Прости гнева му.

Тиан сведе глава.

— Назови наградата си — каза Луксор — и ще я получиш.

— Не искам награда. Не ви помогнах, надявайки се на отплата.

Освен Минис.

— Благородни думи — каза Триор. — Ти направи на аахимите услуга, която никога няма да забравим. Ще ни покажеш ли амплимета, Тиан? Никой сред нас не е съзирал подобно нещо.

Може би искаха да ѝ го откраднат? Но какво им пречеше просто да си го вземат със сила? Тя нямаше с какво да ги спре. Само че Тиан желаеше да намери нови съюзници, не нови врагове.

— Той е там, в онази стая отвъд дупката — посочи тя.

— Оставете го! — изръмжа Витис. — Вече е омърсен и е безполезен.

— Но… — поде Триор.

— Спомнете си проклетото Огледало! — беснееше Витис. — Този кристал ще се окаже също тъй коварен, ако го докоснем.

— И все пак бих искала да го видя — отвърна Триор. — Подобни проявления попадат в спектъра на изследванията ми.

— Не бива да губим време! — отсече Витис. — Не бива да губим предимството си.

— Но ние се намираме в Тиртракс! — възкликна Триор. — Това е най-величественият град, който някога сме построявали. Предците на моя клан са създали това място.

— Те са били врагове на Първия клан! — тросна се Витис.

— Това е било отдавна — отвърна Триор. — Повечето аахими в момента умират на Аахан. Останалите изчезнаха в празнотата. Ние сме всичко, което е останало от вида ни, и не можем да си позволим вражди. Трябва да огледам града и да открия причината за изоставянето му.

— Няма време! Мистиците на този свят трябва да са потръпнали от количеството освободена тук енергия. Сигурно вече мобилизират силите си и ни търсят. Като предводител на Единадесетте клана — гласът му леко потрепера — нареждам да тръгнем веднага.

— Така да бъде — отстъпи Триор, — но първо трябва да почетем Тиан. Минис, излез.

Млад мъж се изкачи върху платформата на средния конструкт. Останалите се дръпнаха, за да му направят място. Тиан впери очи в него. Минис беше висок, но не прекалено; със силно телосложение, но не прекалено мускулесто. Тъмната му коса се стелеше около ушите. Лицето му изглеждаше малко по-слабо от това, което бе запомнила, но пък челото бе все така благородно, устните също тъй чувствени.

— Минис! — високо каза Тиан. — Дойдох, както ти обещах. Прекосих половината свят, за да те доведа тук.

Тя разпери ръце, очакваща той да се затича насреща ѝ.

Минис продължаваше да се взира в нея, сякаш я виждаше за пръв път. Дълбоко в себе си Тиан бе пронизана от внезапен хлад. Но може би Минис беше прекалено сдържан, за да реагира по такъв начин пред толкова очи.

— Минис. Ти прояви загриженост към мен. — Още не смееше да споменава обич, не и сега. — Приготвила съм ти подарък.

Бръкна в окачената на колана ѝ кесия, затича се напред. Спря на няколко дължини от конструкта и протегна пръстена.

— Изработих го със собствените си ръце, Минис. За теб.

Тя замълча. Пръстенът наистина беше красив, ала навсякъде около нея личеше далеч по-голямо великолепие. Всичко, излязло изпод ръцете на аахимите, беше смайващо. Нейните умения изглеждаха примитивни. Нейният подарък само щеше да го посрами.

Минис се усмихна и протегна ръце. Пръстите му бяха необичайно дълги, отличителен белег на всички аахими. Зениците му бяха овални.

— Тиан, любима — заговори той. Гласът му бе плътен като този на Витис, но съдържаше повече топлота. — В първия миг не те познах. Помня обещанието си. Възнамерявам и да го спазя.