Йън Ървайн - Геомант - 2 том

— Достатъчно глупости! — кресна Витис, като отново си проправи път най-напред. — Погледни я каква е повлекана. Не съм те отгледал за това, приемни сине. Сега ти си единственият ми наследник. Няма да позволя подобно нещо. Подхвърли ѝ торба платина и да си ходи.

— Но, Витис, приемни…

— Били сме роби в собствения си свят в продължение на хиляди години, приемни сине. Спечелихме свободата си, за да изгубим света си. Историята се отнася жестоко към аахимите. Но ние никога вече няма да бъдем роби! Моят клан загина, за да можем всички ние да се озовем тук. И ако ни е съдено да превърнем този свят в наш, не можем да си позволим да изгубим дори едничък аахим. Особено теб, Минис! Ти си всичко, което ми е останало. Заедно ще възродим клана Интис.

Пръстите на Минис, които се бяха протегнали и почти докосваха пръстена, се отдръпнаха.

Тиан безсилно отпусна ръката си. Не беше в състояние да продума от бушуващите в нея чувства. За такава отплата ли бе прекосила половин Сантенар?

— Тиан! — настойчиво заговори Минис. — Ние съвсем не сме такива, за каквито ни мислиш. Повярвай ми, Тиан. — Той понечи да слезе, но Витис не му позволи.

— Не се унижавай, момче. Ние сме аахими. И ни предстои да завладяваме цял един свят.

— Моля те, приемни татко.

Витис подхвърли някаква торба на земята. Тя издрънча при приземяването си.

— Торба платина за помощта ти, Тиан.

— Проклет да си! — процеди тя. — Не можеш да ме купиш.

Минис се беше спуснал по страничната стълба и висеше с крак, протегнат към земята.

— Тиан…

— Върни се, момче — натърти Витис. — Стъпиш ли на пода, преставаш да бъдеш аахим.

— Но, приемни татко, честта…

— Честта налага да защитаваш останалите като теб. Никого не можем да си позволим да изгубим. Най-малко теб.

Минис се поколеба. Едва сега Тиан осъзна мекушавостта му — той се опитваше да угоди на всички.

— Превъзхождат ни хиляда към едно — меко каза Витис. — Нужен си ни, Минис.

Минис продължаваше да виси на стълбата. Лицето му изразяваше вътрешната му борба. Тиан мълчаливо се молеше. Не, той не можеше да я отхвърли след всичко това, което тя бе сторила и изстрадала за него. Очите им се срещнаха. В неговите тя зърна изгарящ копнеж. Той я обичаше, тя знаеше това. Трябваше да я обича!

Мигът се разтегли до вечност. Тиан усещаше погледите на безброй очи, плъзгащи се по лицето, лошата прическа, окъсаните дрехи. Знаеше какво си мислят те.

— Какво реши, момче? Мърлата ли ще избереш, изоставяйки собствената си плът и кръв, възлагала ти такива надежди? Вечна прокуда? След двадесет или тридесет години тя ще умре. А изоставил ли си ни веднъж, никога не ще те приемем отново.

Минис обърна глава към платформата:

— Ами ако я вземем със себе си?

Витис изглеждаше втрещен от това предложение, ала Луксор и Триор настойчиво му зашепнаха нещо. Очевидно те подкрепяха подобен компромис.

— Не и като твоя партньорка, Минис! Тя не е аахим. И сам знаеш каква е ориста на смесените деца. — Другите двама отново се обърнаха към него. — Ето какво. Макар тя да допусна грешка при изработването, постъпката ѝ съдържа чест. Можеш да я вземеш като своя наложница. Но трябва да бъдеш много предпазлив.

— Искаш ли да дойдеш с нас, Тиан? — с умоляващи очи се обърна Минис към нея. — Да бъдеш моя любима?

Тя бе покъртена от обидата. Далеч не бе имала предвид нещо подобно. Да бъде наложница — това звучеше прекалено сходно с размножителната палата. Но… щеше ли да е по-добре да изгуби Минис?

Минис повдигна ръка, отпусна я, сетне отново я повдигна.

— Тиан…

Някакво движение откъм сенките от лявата страна на занаятчията го накара да замлъкне. Нещо изскочи от скривалището си. Тиан съвсем беше забравила Хани. Какво ли бе започнало да си мисли момиченцето, чувайки всичко това?

— Не ме оставяй, Тиан! — писна детето. — Моля те, не отивай с него!

Младата жена осъзна опасността със закъснение:

— Хани, не! Не се приближавай!

Мъжът в бойната кула на средния конструкт се прицели и стреля. Оръжието изстреля копие със заоблен връх, предназначено да зашеметява. Копието полетя към тичащата Хани и с отвратителна точност я удари право в гърдите. Момиченцето отхвърча назад и рухна.

Тиан захвърли пръстена и се затича към нея.

— Хани!

Тя коленичи край малката, рухнала по гръб като изпусната кукла. Хани се опитваше да диша, но гърдите ѝ бяха премазани. Откъм гърлото ѝ долиташе хриптене.

Хани извърна очи към нея.

— Боли — промълви тя. — Тиан, помогни ми, сестро.