Йън Ървайн - Геомант - 2 том

Стотици левги на юг, в цитадела, разположена сред мразовития остров Нум, една жена остави перото си, наклони глава и се усмихна. Дългото наблюдение бе дало първите си плодове. Тя взе фенер и пое надолу по Хилядата стъпала, отвеждащи към господаря ѝ.

— Видях я! — каза Юлия. — Тиан беше застанала, обгърната от серпантини светлина, простиращи се във всички посоки. Цялата планина се тресеше. Със себе си тя имаше момиченце.

— Момиченце?

— Със зелена коса.

Още нещо, над което да размишлява.

— И какво правеше Тиан?

— Не разбирам. — Юлия залитна. — Трябва да спя. — Тя се мушна в палатката.

Бе тъмна нощ, прекалено тъмна за изкачване на планини, макар че по някое време луната обещаваше да изгрее. Объркан по няколко причини, Ниш се помота из лагера, подхрани огъня и се загледа в планината. Можеше единствено да чака. Юлия вече беше заспала.

Това беше големият му шанс. Ако можеше да залови Тиан и кристала ѝ и да ги върне във фабриката, този успех щеше да зачеркне предишните му провали.

Само че какво ставаше горе в планината?

— Ниш! — Някой го разтърсваше по рамото. — Ниш, събуди се!

Механикът неусетно бе заспал, облегнат на една скала, неудобна, ако съдеше по болките във врата.

— Какво има, Юлия?

— Ела, ела!

— Къде? — замаяно попита той.

— В планината. Тиан започва.

— Какво започва?

— Това, което е дошла да направи. Виждам я, застанала в огромна зала вътре в планината. Тя използва кристала си, Ниш! Кани се да ги доведе тук.

Той се надигна, мушна крака в ботушите си и пристегна връзките.

— Кого да доведе?

— Не зная — изхленчи Юлия. — Не мога да ги видя. Прекалено са много! Всичко е неясно.

Побиха го внезапни тръпки, а желанието му да потърси Тиан изчезна. Но трябваше. Ниш хвана Юлия за раменете. Огромните ѝ очи блеснаха в светлината на заблуден лунен лъч.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Прекалено много! Трябва да я спреш, Ниш.

Това се казваше промяна — Юлия да го подтиква да предприеме нещо. Значи действително беше притеснена.

Ниш нахвърля храна в малката си нагръдна торба, окачи си меч и нож, даде на Юлия друг нож, за който се съмняваше, че тя ще използва, и пое.

Двамата подминаха балона, все още заседнал между скалите. Толкова беше спаднал, че крепителният скелет се виждаше ясно. Ниш нахрани скита, убеди се, че птицата разполага с достатъчно вода. Сетне последва Юлия, която без проблеми се ориентираше в тъмното. Тя следваше пътечка, може би проправена от мечки или планински кози. Изкачиха се на ръба на хребет, от който се виждаше огромен ледник.

Ниш продължи, но след няколко крачки усети, че спътницата му не го следва. Тя бе седнала на земята, вторачена в острието на ножа си.

— Да вървим, Юлия — подкани я той.

— Страх ме е — промълви девойката и се покри презглава с палтото си.

Крил-Ниш се върна, приклекна до нея и взе ръката ѝ.

— Юлия, не можем да останем тук. Прекосихме целия този път, за да открием Тиан. Аз сторих всичко по силите си за теб. Сега е твой ред. Моля те, помогни ми.

Тя отскубна ръката си, мушна я под дрехата си и започна усилено да се поклаща.

Как трябваше да постъпи Ниш? Нямаше представа какво я е накарало да спре, но и нямаше намерение да позволи на слабостта ѝ да го лиши от успеха. Ако успееше да намери Тиан и кристала ѝ, това щеше да оправдае всичките му досегашни провали. Трябваше да го направи, дори и ако за целта трябваше да заплати със страданията на Юлия.

— Тогава си стой тук! — озъби се механикът. — Аз продължавам.

И той закрачи с невъзмутима крачка. Юлия изскимтя. Ниш не се обърна, макар че буквално усещаше болката ѝ.

Механикът започваше да изчезва отвъд хребета, при което бе догонен от мъчителен вик:

— Ниш, не ме оставяй.

Крил-Ниш застина за миг насред крачка, сетне с усилие потисна състраданието си и продължи с шумни стъпки.

Не бе изминал и десетина крачки, когато Юлия се озова до него, безшумно стъпваща с подплатените си ботуши. Ниш не знаеше какво да очаква, но Юлия показа неочаквано старание да му угоди.

— Ще ти покажа пътя, Ниш — каза тя, стиснала ръката му до болка. — Недей повече да ме оставяш сама.

— Няма — отвърна механикът, загледан в планината.

По времето, когато слънцето изгря, двамата се намираха високо над лагера си. В долината се изви мъгла, забулила глетчерите. Юлия спря, за да си сложи очилата. Изкачването тук ставаше все по-трудно — наклонени шистови плочи и жилки кварцит. Върху такава повърхност се стъпваше трудно. Краката на Ниш вече започваха да го болят.