Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Изведнъж отпред настъпи бъркотия и светлината намаля. Първата факла изчезна, чу се само силен треперлив вик. Един от първите — кльощавият кривонос котиец Фило, разбута уплашен вървящите зад него и се втурна към края на редицата.

Конан надзърна над рамото на Исайаб да види какво става. Тежестта на момъка бе задействала един скрит капак на пода, който водеше към подземие. От него се чу познатият звук на триещи се камъни, придружен от крясъците на падналия. Те се извисиха в пронизителен писък на агония и секнаха. Скоро спря и стържещият звук.

След първоначалния шок хората в края на редицата притеснено поискаха да разберат какво става. Всички се дърпаха назад, за да не попаднат в клопката. Силните псувни на Отсгар се заглушаваха от уплашените им гласове. Той настигна страхливия Фило и го завлачи обратно за туниката.

Един от първите говореше на Исайаб:

— Видях дупката, в която падна. Не беше много голяма. — Младежът се опита да се изпъчи смело, но от напрежение и страх лицето му лъщеше от пот на светлината. — Аз скачам добре и не ме е страх. Ще я прескоча без проблем.

Исайаб го изгледа, после само кимна. Младият разбойник му подаде факлата си, свали наметката и остана по риза и панталони. Всички се сбутаха назад, за да му освободят място.

Момчето захапа здраво едно въже и се засили.

Скочи доста отвъд капана, който бе погълнал другаря му, и се обърна с тържествуваща усмивка. След миг обаче подът под него започна да пропада. Момчето задраска с ръце и крака по камъка, но не успя да се задържи и изчезна в бездната с вик. Капакът отново се затръшна.

Пак се чуха стържещите звуци и предсмъртните крясъци. Конан и останалите отчаяно дърпаха въжето. Писъците обаче престанаха и въжето увисна свободно, с протрит и раздърпан край.

Мърморейки мрачно, Отсгар разблъска редицата, за да мине напред. Исайаб каза учудено:

— И други са минавали оттук. Трябва да можем да обезвредим капаните…

Шемитът млъкна, защото видя, че Конан сваля наметката си.

— Ето такива северняци обичам — да не се плашат от малко лош късмет! — извика Отсгар и тупна Конан по рамото. — Хващам се на бас, че кимериецът ще успее да прескочи. Какво ще кажеш, Исайаб?

Шемитът замълча. Гледаше как варваринът завързва въжето около кръста си и промушва през него лоста. После Конан опря здраво гръб в едната стена на коридора, а стъпалата си — в другата. Подпрял се на двете стени, той започна бавно да се придвижва над опасния участък, като първо плъзгаше краката си по едната стена, а после — гърба и лактите си по другата. Напредваше бавно и ако не променеше свивката в коленете, нямаше опасност да падне. Когато мина над първия таен капан, останалите нададоха окуражителни възгласи. Докато се плъзгаше над втората издайническа цепнатина в каменния под, той усети, че силите му се изчерпват. Разбра, че е било неразумно да се прави на акробат толкова скоро след мъчителното скитане из пустинята.

Конан ускори змиевидните си движения, защото стоенето го изморяваше още повече. Сухожилията на коленете му пареха като нажежена тел, краката му започваха да се огъват. Той погледна надолу и видя, че вече се е прехвърлил и над втория капан. Опита внимателно земята под краката си — тя му се стори достатъчно стабилна. Варваринът се спусна облекчено върху нея. Задъхан и целият ожулен, той кимна в отговор на одобрителните викове на групата.

Щом поотпочина, Конан опъна своя край на въжето си и го закрепи здраво с клинове и подпори. Под инструкциите на Исайаб опънаха въжето и от другата страна. След това всички, един по един, минаха по въжето, което висеше ниско над капана, като се подпираха с две ръце на стените. Отсгар караше Зафрити да изчака, но тя отказа и дори прекоси опасното място по-бързо и по-грациозно и от мъжете.

От тази страна се виждаше, че проходът се разширява в галерия, която имаше колони с орнаменти и от двете страни. Един от шемитите — нисък, набит младеж, на чието ухо проблясваше сребърна обица, се промъкна напред, за да проучи обстановката, но Отсгар рязко му напомни, че сигурно и там има заложени капани.

— Сега чак ги предупреждава, нали! — измърмори Конан на Исайаб. — Май повече го е страх да не му задигнем богатството, отколкото от капани.

Исайаб го погледна в знак на съгласие и се зае да затегне въжето.

Отсгар задържа групата, докато и последният, кльощавият Фило, който гледаше объркано, не прекоси въжето.

Този път напредваха по-бавно — трябваше да внимават за нови уловки. Конан и Исайаб спряха, за да разгледат една от последните рисунки, която изобразяваше как строителите на гробницата убиват военнопленници по всякакви ужасни начини. Притесняващото в картината беше, че палачите имаха крокодилски муцуни, а безпомощните жертви, които изгаряха, обезглавявяха и набождаха на кол, бяха с обикновени човешки лица.