Леонард Карпентър - Конан Разбойника

— А какво ще стане с нас, ако изведнъж рязко се отвори както обикновена врата? — попита Конан.

За да избегнат изненадите, решиха да втъкнат под вратата метални длета.

Скоро ударите и стъргането се разнесоха из залата и отекнаха между огромните колони. Останалите се присъединиха, щом свършиха с преравянето на саркофазите. Дори и Отсгар се включи в работата. Но през повечето време стоеше отстрани и уж гледаше за следи от тайни врати и дупки. Зафрити пърхаше между него и работещите и развълнувано ги наблюдаваше. Конан забеляза, че Фило, котиецът, човъркаше най-отзад, стиснал здраво чантата с крадено злато, за да може тутакси да хукне, ако се наложи.

Макар и да работеха на смени, мина доста време, докато издълбаят вратата по края. Под грапавата зелена ръжда имаше слой метал, твърд почти колкото каменните стени, и след неколкочасов труд подът бе осеян с парченца от него.

— А ако вътре е пълно с вода? — попита Азрафел. — Както е изгнила вратата, може всички да се издавим като плъхове, щом я отворим.

Но Исайаб, който бе пробил една дълбока дупка, отвърна, че усеща струя студен въздух от другата страна. Успокоени, те продължиха работата още няколко часа.

— Достатъчно! Стига сме човъркали! Трябва вече да е достатъчно хлабава, за да могат да я отворят няколко здрави мъже с лостове. — Отсгар огледа изтощените си спътници. — Кимериецо, ти си по-якичък. Хайде, вземи този кол. Защо не…

— А защо не ти, Отсгар? — Конан хвана тежкия кол, който му хвърли водачът, и дръзко издържа погледа му. — Ще се постарая, но само ако ми помогнеш.

— Ъ-ъ. Хм. Ами… най-добрите трябва да са първи — отвърна Отсгар и го изгледа страшно. — Добре, Конан. Двамата заедно!

Другите се изтеглиха назад в очакване. Двамата мускулести мъже забиха стоманените прътове в най-дълбоките прорези от двете страни на вратата. Отсгар преброи до три и натиснаха.

Вратата не помръдна.

Отсгар преброи отново и отново, двамата се напъваха, пъшкаха, изкривили лица. Само няколко ръждиви парченца се отрониха от горната част.

— Мамка му! Да гориш върху купчина от дяволски кости! Отвори се, да те вземат мътните! — Задъханите проклятия на Конан стреснаха наблюдаващите. Варваринът натисна пръта с всички сили, Отсгар стори същото от другата страна.

С леко проскърцване двете крила поддадоха едновременно. Те се раздвижиха със страховито скрибуцане и с оглушителен трясък се стовариха върху каменния под. Шумотевицата заглуши развълнуваните гласове на бандитите. Те притихнаха заедно с металния звън, онемели от учудване.

Откри се зловещ коридор, озарен от призрачна светлина. Подземният източник на бледозеленото сияние не се виждаше, но бе достатъчно силен, за да засенчи огъня на факлите и да освети мъглата пред тях. Тя се стелеше на кълба над каменна тераса, от която започваше широка стълба, водеща надолу.

Мъглата се носеше и виеше като живо същество пред очите им. Изведнъж, за тяхно учудване, в нея се очертаха движещи се фигури. Разкривени и полюшващи се, дългите им зелени сенки прииждаха по стъпалата и надаваха силни крясъци. След секунда бандата се присъедини към тях с ужасени викове.

По каменната тераса през вратата нахлуха ревящи демони, чудовища с крокодилски глави изскачаха от сияещата бездна, като че призовани от сгромолясването на вратата, а в очите им гореше вековна омраза. Те се втурнаха сред хората, ръмжаха с безформените си муцуни и размахваха старомодни саби и копия.

Крадците веднага се приготвиха за битка. Чудовищата прииждаха на тълпи и се движеха ужасно бързо. Конан се убеди, че това бяха хората-крокодили от рисунките. Той отблъсна с пръта си една от лигавите муцуни, притежателят й изпусна меча си и хвана уродливото си лице с избити зъби с жилестите си криви крайници, подобни на пръсти. Кимериецът отстъпи назад към другарите си, които бързаха да се оттеглят.

В залата кънтяха писъци и ревове. Един от младите шемити падна, кривите зъби на едно от чудовищата захапаха ръката му, а друго заби ръждясалия си меч в беззащитното му тяло. Трети демон сграбчи падналата Зафрити за изящния глезен и я придърпа към тракащата си челюст. Конан се нахвърли върху него със силни удари и ритници и заблъска тялото му в една колона. После изправи обезумялата от страх стигийка и я повлече през залата.

В този миг Отсгар нададе бойния вик на ванирците, проби обръча от нападатели и се присъедини към тях.

Не можеха нито да ги надвият, нито да отстъпват под строй. Някои от бандитите не бяха въоръжени, а и огромните колони им пречеха и даваха възможност на създанията с крокодилски глави да ги нападат от всички страни. Отстъплението им се превърна в паническо бягство. Конан също хукна с всички сили далеч от ръмжащите зверове и писъците на жертвите им.