Леонард Карпентър - Конан Разбойника

— Факли! Донесете факли и въжета! — извика Отсгар — Скоро ще сме на завет.

Един от младоците, тихо момче, приятел на ужиления от скорпионите, се опита да надвика бурята и загрижено се обърна към Отсгар.

— Господарю, не е ли по-добре първо да довършим бивака? — Той погледна към притъмнялото, забулено с пясък небе. — Вече сме уморени, а скоро ще се стъмни.

Отсгар го изгледа пренебрежително и посочи зейналия вход.

— Какво значение имат денят и нощта там долу, глупак такъв? — изсмя се дрезгаво той и поглади русата си брада. — На оня свят е винаги нощ.

Останалите се разсмяха и младежът силно се изчерви.

След кратка почивка групата се приготви за слизане. Всеки един се въоръжи под инструкциите на Исайаб с лост, кука и чук. Конан грабна един лост, дълъг колкото ръката му, и преметна през рамо едно навито въже. Другите взеха запалени факли и затъкнаха по една резервна в коланите си. Старият зуагир остана при камилите, които се гушеха на завет до мастабата.

— А къде ще сложим скъпоценностите? — Ентусиазираната Зафрити хвърли наметалото си и откри пищната си фигура, облечена в копринена блуза и шалвари. Хубавицата дотича с куп кожени торби. — Вземете ги, за да носим съкровището.

Бандата се подреди под зоркия поглед на Отсгар. Засраменият младеж, който искаше да продължат правенето на бивака, беше хванал една искряща факла. Очевидно искаше да изкупи грешката си и затова застана най-отпред. Конан погледна недоволно Отсгар, но ванирецът не спря момчето. Втори и трети бяха един новак и севернякът Фило, следвани от Исайаб и Конан. После застанаха другите шемити, а по средата им — Отсгар и Зафрити.

В мастабата нямаше зала. Тя беше направена от плътен камък, прорязан от тесни стъпала. Коридорът беше висок, но широк едва колкото да се разминат двама души. Стръмните стъпала, които водеха надолу, бяха опасно изтъркани и посипани с пясък.

— Свещеници и богомолци са минавали оттук векове наред — прошепна Конан на Исайаб. — Може би стълбата води до голям подземен храм.

Шемитът само изръмжа в отговор, но не се обърна.

Конан слизаше бавно, като се подпираше с ръце на двете стени. На едва трепкащите светлини на факлите той се опитваше да следи стъпалата и сенките пред себе си.

Постепенно гигантските каменни блокове се заменяха от пепелявосива скала, идеално изсечена и загладена. Застоялият въздух нахлу в ноздрите на Конан, въпреки че таванът бе висок и можеше да става вентилация. Писъкът на пустинния вятър премина в шепот някъде високо над тях. Плътно наслоен прах замени пясъка, но стъпалата си бяха все така опасно разрушени.

Някой отпред извика и сенките измениха формата си.

— Стълбите свършиха — чу се развълнуваният глас на младежа. — По стените има рисунки.

Наистина стъпалата отстъпваха място на стръмен каменен под. Двете стени бяха боядисани в цветове, които още личаха тук-там през праха и пораженията на вековете.

Рисунките бяха много странни — по-скоро напомняха писмени знаци — пиктографии, подобни на символите, използвани от древните жители на Стигия и Китай. Стените бяха красиво изписани и оцветени по дължина. Знаците представляваха човешки, животински и други познати фигури, но формата им бе толкова необичайна, че Конан не можеше да ги разпознае. Един детайл го накара да настръхне. Хората на рисунките, макар и да носеха дрехи и оръжие, бяха нарисувани със зелена кожа и имаха дълги крокодилски муцуни.

Исайаб се обърна към Конан:

— Хората, които са правили гробницата, вероятно са били от блатистите земи — тяхното свещено животно е крокодилът — каза високо шемитът, така че и другите да чуят. — Може бе свещените им закони не са позволявали да рисуват човешки същества.

Отзад се чу властният глас на Отсгар:

— Мърдайте там! Стига сте се влачили! Дошли сме да забогатяваме, а не да гледаме красиви картинки!

Те ускориха хода си, без да се спират повече, за да разглеждат пиктографиите. Но пътем Конан забеляза, че на места има по-големи рисунки, които служеха като илюстрации. Те показваха как хората-крокодили обработват земята, строят градове, пускат кораби и копаят дълбоки кладенци и гробници.

Странните сцени безпокояха кимериеца, но той си наложи да продължи напред, макар всяка частица от тялото му да усещаше, че наоколо дебне нещо нередно и тайнствено. Явно му бе писано винаги да попада на такива странни и зловещи места. Сега, когато съдбата го бе събрала с тези пустинни бандити, реши, че е по-добре да надвие старите си страхове и да изчака края на начинанието.