Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Зафрити стоеше зад мастабата. Когато Конан мина покрай нея, сандалите й се хлъзнаха по наклона и тя за малко не падна. Кимериецът я подхвана през кръста и усети гъвкавото й тяло. Очите й го стрелнаха изпод шала.

— Внимавай, жено!

Конан се обърна и видя, че Отсгар го гледа подозрително.

Камъните в задната част на постройката бяха украсени с релефни фигури, които очертаваха контурите на врата. Младежът бе разкопал от горната й страна и сега, коленичил, изгребваше пясъка с ръце. Показа се тъмен процеп.

— Тук няма пясък. Пътят е чист! — той се съблече и без да обръща внимание на вятъра, се наведе напред, за да бръкне в отвора. Отсгар го наблюдаваше мълчаливо, а до него развълнувана стоеше Зафрити. Конан понечи да предупреди момчето да внимава.

— Ааа!

Младият шемит изведнъж рязко се дръпна и впери поглед в голата си ръка. От нея висяха няколко смъртоносни червени скорпиона, забили жило в плътта му. Той се хвърли върху пясъка и заудря ръката си в земята, за да се откопчи от отровните гадини, а стоящите около него се мъчеха да ги стъпчат с крака или ги посичаха с ножовете си.

— Донесете лопатите! — заповяда Отсгар и се откопчи от ръцете на ужасената си любовница. — Убийте тварите и разчистете вратата от пясъка.

Той се надвеси над жертвата и навъсено загледа гърчещото се момче. То пребледня, тялото му се сгърчи още веднъж и се отпусна безжизнено.

Водачът се обърна и хвърли поглед на Зафрити, която уплашено гледаше как влачат трупа на младежа.

Разчистването на входа се оказа много лесно — трябваше само да вдигнат пълните лопати и вятърът тутакси отнасяше пясъка. Конан и Исайаб помагаха да се забиват камъни в пясъка, за да не се срине дюната в изкопа. Но вятърът се усили и връхлиташе върху пясъчните купчини около гроба така бясно, че скоро върху билото над мастабата се образува вдлъбнатина с форма на подкова.

Лопатите на младежите скоро стигнаха до нова пречка — висока, двукрила бронзова врата, излъскана през вековете от подвижните пясъци. По вратата нямаше фигури, а орнаменти от скъпоценни камъни. Не се виждаха нито панти, нито дръжка. Отсгар нареди да донесат чук и удари с него по вратата.

Глух звън, като от камбана, показа, че металът е плътен и здрав.

— Чакай! Чухте ли? — възкликна Исайаб, надмогвайки писъка на вятъра. — Ударите отекват дълбоко в земята.

Всички кимнаха в знак на съгласие и се заслушаха в заглъхващия звук, който напомняше удар на гонг.

Отсгар нареди да донесат някаква кожена чанта с инструменти. Двама здравеняци с вид на изпечени крадци затършуваха в нея, а после коленичиха пред наклонения каменен праг. Те сръчно се опитваха да отворят двете крила, като забиваха в процепа колове и длета.

След малко единият нетърпеливо погледна Отсгар.

— Отваря се. Чух пантите да скърцат.

Бандата се струпа около вратата. Дори любопитната Зафрити, чийто интерес към съкровището се бе възвърнал, тръгна напред, докато Отсгар не я дръпна здраво за рамото.

Конан забеляза това и се обърна към Исайаб, който стоеше неподвижно до него и гледаше към гробницата.

Варваринът се обърна към вратата, откъдето се разнесоха уплашени стонове и силно сгромолясване. Пясъкът се раздвижи под краката му и в ноздрите му нахлу застоял въздух, който вятърът бързо отнесе. Бронзовата врата се бе стоварила върху двамата злощастни майстори и ги бе премазала. Зад нея зееше мрак.

Процепът беше един улей, в който имаше някакъв скрит лост. Явно беше капан, достатъчно тежък, за да смачка нещастниците.

В този миг се чу дрънчене и силно стържене на камък, което идваше от гробницата. Двете вериги, свързани с горните краища на вратата, се опънаха и тя започна да се затваря отново, разкривайки кървавите останки на телата отдолу. С вик Исайаб скочи върху вратата и втъкна длетото в една от брънките на веригата, близо до отвора в каменната каса. Отсгар изръмжа и го последва, като изтича отстрани и блокира другата верига с дръжката на клещите.

Двамата отскочиха бързо встрани. Скърцането във вътрешността продължи за момент, после двете вериги издрънчаха и огромният блок падна обратно върху вече премазаните жертви.

Хората гледаха сащисани. Отсгар пристъпи напред и се ухили, а златният му зъб проблесна.

— Сега вратата наистина е отворена.

Той посочи триумфално към каменните стъпала, които се губеха във вътрешността на гробницата, и групата нададе радостни възгласи. Забравяйки за другарите си, които лежаха мъртви отдолу, те се изкатериха върху вратата, за да поздравят водача си. Дори Зафрити отметна шала си, прегърна силно любимия си и го целуна.