Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Жаждата туптеше в тялото му. Заоглежда опашката. Тя беше суха и грапава. Конан притисна до устните си кървавото парче, за да изцеди и малкото влага от него.

— Човек ли е това, или пустинен демон?

Гласът, плътен и ироничен, беше на един мъж, възседнал високата гърбица на камила. Животното бе спряло няколко крачки встрани, близо до каменната стена на каньона. Ездачът беше рус и светлокож, набитото му тяло се очертаваше под наметката. Макар да имаше вид на северняк, говореше с мелодичния акцент на Шем.

— Да, Отсгар, ако това, което съм чувал, е вярно. — Друг, по-дребен ездач, се присъедини към него. — Казват, че маймуните от хълмовете понякога отмъкват човешки дрехи и се гиздят с тях, когато козината им опада, и…

— Вода — дрезгаво прошепна Конан. Събра крака, изправи се и тръгна, залитайки към онзи, когото нарекоха Отсгар, с ръка, протегната към изцапания мях, увиснал на седлото на ездача.

— Чакай! — извика другият и дръпна тромавото животно встрани. — Водата е рядкост в тези места, както сигурно си забелязал. Ние сме търговци и не си раздаваме стоката ей така. Какво ще ми предложиш в замяна? — Той смръщи вежди с престорена строгост.

Отзад се появиха и други ездачи — около дузина, камилите им спокойно преживяха или гризяха ниските трънливи храсти. Повечето от новодошлите бяха къдрави шемити, по-млади от русия мъж и от другия, с козята брада. Някои от тях се подхилваха на закачките, отправени към Конан, и на окаяния му вид, други го гледаха сериозно и се мъчеха, както повечето младоци, да изглеждат невъзмутими и страшни.

— Не ми приличаш на богат човек — продължи водачът им. — Може би ще ни платиш за питието с някоя добра новина. — Отсгар потупа издутия мях и водата вътре силно се разплиска. — Да си виждал някакви древни руини или гробници, докато си скитал наоколо? Могат да ни послужат за ориентир.

Конан пристъпи към него, севернякът отново се дръпна и разбута недоволните камили на спътниците си. Този път той наистина се ядоса и сложи ръка върху дръжката на сърповидния си нож. Другите го последваха и оръжията им издрънчаха. Варваринът затършува из гънките на окъсания си кафтан за своя кинжал, но не го намери. Погледна през рамо и го видя върху пясъка до опашката на гущера.

— Чакайте! Аз познавам този човек — извика шемитът с козята брада, който му се бе присмял. Той слезе от камилата си и се приближи, отпушвайки своя мях. — Ето, стари приятелю! Пий, Конан от Кимерия!

Конан го изгледа подозрително с мътен поглед, когато онзи му подаде мяха, в който бълбукаше вода.

— Това е честна отплата, задето ми спаси живота от ловците на крадци в Аренхун.

Мъжът допря мяха до устните на жадния мъж и му даде да пие на малки части. Варваринът коленичи и стиснал овчия мях на шемита, лакомо загълта.

— Исайаб, какво означава това? — гневно попита Отсгар. — Имах и други въпроси към него.

— Няма значение. Той нямаше да ти отговори. Тези кимерийци са твърдоглави до смърт. Почти колкото вас, ванирците — небрежно добави Исайаб, докато издърпваше мяха от стиснатите пръсти на Конан. — Стига толкова. След малко пак.

— Остави му мяха и да тръгваме — нетърпеливо го подкани Отсгар. — Трябва да продължаваме на изток.

Исайаб го изгледа.

— Тази вода няма да му помогне много, Отсгар, в тази нажежена пустош. Само ще удължи агонията му. Предлагам да го вземем с нас. Конан ще ни е полезен. — Той потупа варварина по рамото, което сякаш бе заякнало от няколкото глътки вода.

— Да, Отсгар, нека го вземем. — Непознатият топъл глас принадлежеше на един ездач с качулка, застанал близо до северняка. — Като го гледам, сигурно ще издържа на тежка работа. — Една нежна ръка отметна прашната качулка и откри лицето на тъмнокожа жена с гарвановочерна коса.

Главатарят се намръщи и вдигна рамене. После изведнъж се усмихна обезоръжаващо и на широкото му брадясало лице проблесна златен зъб.

— Много добре. Повече хора не са излишни. Конан, добре дошъл сред нас.

— Благодаря ти, Исайаб — прошепна кимериецът. — Не съм те познавал добре.

Донякъде — за да се подпре, донякъде — от топло чувство, варваринът сложи ръка върху рамото на шемита, после погледна безизразно Отсгар и останалите.

— Ванирецо, не съм виждал развалини наоколо, нито гробници. — Той дръпна ръката си от рамото на Исайаб и се обърна да вземе ножа си.

Групата спря за почивка, камилите подгънаха крака, за да слязат ездачите им. Исайаб даде на Конан още вода и сладки фурми, щом той се почувства по-добре. Запита го как се е озовал без кон в пустинята и Конан му разправи с тих пресекващ глас за кражбата на Звездата на Корала, като внимаваше другите да не чуят неприятната история. Исайаб го изслуша сериозно и изрази съчувствие за загубата му.