Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Синьото небе гореше като факла. Под него се простираше пустинята на източен Шем — обширна, необитаема земя, осеяна с голи планини и пясъчна пустош, пясък сякаш от праха на костите на великани. Пясъците бяха нажежени до бяло от горещината като дъно на пещ. А по тях като буболечка, пълзяща по тухлите на запалена камина, пъплеше самотен ездач.

Бялата кобила се движеше в тръс, оклюмала от жегата, с пяна на уста. Конникът седеше като истукан, целият загърнат в дълга вълнена дреха, която пречеше на пустинното слънце да пресуши и последната капка вода от тялото на пътника и да изпече мозъка в черепа му като парче месо във фурна. Гънките и издутините по прашния плат показваха, че ездачът е едър мъж, макар да се беше увил така, че се виждаха единствено сините му очи, които просветваха през процепа на наметката и изучаваха пустошта с наблюдателността на ловец. Тон се обърна назад и огледа изминатия път предпазливо, като беглец.

От преместването на тежестта кобилата подгъна крак и ездачът изруга.

— Дявол да го вземе! Я се дръж! Не искам да ходя пеша из тая дяволска пустиня! — Той погали врата на животното с мускулестата си загоряла ръка и му зашепна успокояващо: — Всичко е наред, момичето ми, само не спирай. Преследвачите ни мислят за умрели, ако изобщо могат да мислят. Сега настигни претоварената кранта на Ювий и ще си върнем пръстена.

За миг образът на златния пръстен с голям син сапфир — Звездата на Корала, засия пред него. Мъжът премигна, за да отпъди видението, защото разпозна в него предателския демон на делириума. След това се взря в маранята на хоризонта.

— Само ми кажи къде, по дяволите, ни води този негодник Ювий!

Дълбоко в себе си Конан от Кимерия знаеше отговора, но той не му харесваше. Преди повече от два дни едва различимите отпечатъци от копита, които следваше, се отделиха от пътя на кервана, очертан от остатъците от храната на пътниците. Планините, които трептяха едва забележими на хоризонта, можеха да са на дни или на седмици път оттук, разстояние, прекалено дълго за сам, зле екипиран ездач. Нямаше никакъв ориентир или закътани за наблюдение места, за да проучи пътя напред. Нямаше дори и помен от сянка, върху която да спре уморения си поглед.

Конан знаеше, че Ювий би могъл да го води единствено към… смъртта.

И нищо чудно. Тогава, в граничния пост на Уадра, измамникът постъпи подло с кимериеца. Ювий го упои бързо с местното силно пъпешово вино и ловко му отмъкна Звездата, като замени пръстена с крадени вещи без никаква стойност. После хитро го остави на милостта на воините от Уазир, за да се нахвърлят върху него и да го обвинят в дребно разбойничество, с каквото никога не би се унижил да се занимава. Но във всички хитрини на Ювий — доста изпипани за един обикновен разбойник от покрайнините — нямаше и следа от смелостта на боец. Този човек беше уличен крадец, който нямаше място във враждебната пустиня. Когато забеляза Конан, който току-що бе избягал от преследвачите си, да препуска след него върху откраднатия кон с желание за мъст в погледа, Ювий изпадна в паника. Обзет единствено от мисълта за бягство, глупакът препусна към пустинята. Конан, разгневен заради пръстена, следван по петите от побеснелите стражи на Уазир, не се поколеба да го последва.

И ето че сега разбойникът навлизаше все по-навътре в този нажежен ад.

— Ако пустинята не го довърши, ще го довърша аз! — гласно се закани Конан. — Този негодник заслужава да бъде опечен, задето открадна пръстена ми!

Замисли се върху това кой всъщност беше собственикът на Звездата на Корала.

— В крайна сметка не той, а аз пръв го задигнах от главатаря на бандата — си рече той успокояващо.

Кимериецът се поклащаше върху коня и наблюдаваше с присвити очи как пустинният пейзаж около него се променя постепенно. Твърдата като камък почва премина в плетеница от неравномерни пукнатини, които на места бяха толкова широки, че в тях можеше да затъне конско копито. Тук-там от глината стърчаха причудливи нащърбени купчинки от кристализирала сол и проблясваха като проядени зъби с гнили синкави основи. Конан забави хода на кобилата.

— Не бързай, момичето ми — каза той. — Ако бившите ти собственици някога ни заловят, то това ще стане тук.

Внимателният оглед на пустинята отново показа, че никой не ги следи.

Далеч пред тях маранята трептеше и се стелеше по-хипнотична отпреди и напълно скриваше линията на хоризонта. Едва различимите криволичещи следи на жертвата му продължаваха напред през страховитата пустош. Изведнъж кобилата спря рязко и отказа да продължи по напуканата земя.