Леонард Карпентър - Конан Разбойника

— Йее, какъв удар! Сега ще го довърша — злорадстваше гласно Ювий, докато презареждаше оръжието си. — Варваринът си иска пръстена! Иска да ми даде вода! Глупак! — Стиснал арбалета с двете си закръглени ръчички, той го подпря на корема си и натегна тетивата, без да обръща внимание на нападателя. Ювий се протегна за нова стрела, като продължаваше дрезгаво да нарежда: — Не вижда ли, че си имам достатъчно вода? Цяло езеро с вода, само на две крачки оттук! За какво ми е притрябвал?!

С налудничав поглед той вдигна арбалета.

Конан все още бе далеч. Той спря рязко и вложи цялата си енергия, за да метне тежкия кинжал.

Острието проблесна и се заби до дръжката в гърдите на Ювий. С хриптене червеното лице на крадеца се люшна назад към тялото на коня. Ювий изпусна арбалета и стрелата се заби в земята, вдигайки облак пясък.

Ювий повече не помръдна.

Хълбокът на Конан пулсираше, кръвта се стичаше по кожата му. Той огледа раната и видя, че стрелата само го е одраскала. Силата на удара бе поел мехът за вода и от едната му страна зееше дупка. Имаше само няколко глътки вода, останалата се беше изляла, докато тичаше.

Проклинайки, Конан завърза мяха, за да не изтече и останалата част от ценната течност. После се обърна към тялото на Ювий. Ясно бе, че неблагоразумно е подценил врага си. А Ювий бавно бе полудявал — най-напред от дългото тътрене под пустинното слънце, а после, като бе пил отровите на умрялото море. Брадата на мъртвия бе прорязана от бели ивици сол. Конан се наведе, за да измъкне ножа от тялото и той излезе със сухо зловещо скърцане. Върху острието нямаше кръв, а сол, която вече разяждаше и оставяше тъмни петна по бляскавата стомана.

Но най-лошата изненада дойде, когато Конан претърси вещите на крадеца. Пръстенът го нямаше.

Конан отново трескаво претърси торбата и дрехите на мъртвеца. Прегледа всяка гънка и прорез, но не откри нищо. Задъхвайки се от напрежение под палещото слънце, той претърколи телата на мъжа и на коня и прерови пясъка под тях. Нямаше нищо.

Озадачен, варваринът хвана дръжката на кинжала и подозрително огледа набитото тяло на Ювий. Не, пръстен с толкова голям камък беше прекадено голям залък дори за гърлото на алчния крадец. Нямаше смисъл да го разпорва.

Огледа земята наоколо — тясната крайбрежна ивица, нащърбените солни кристали и езерата зад тях, плискащото се блестящо море и призрачната мараня над него. Трябваше да претърси брега — може Ювий да е хвърлил пръстена в пристъп на лудост или от злоба. А скъпоценният накит беше достатъчно голям, за да го види дори и сред адския лабиринт от пукнатини и солни кристали. А трябваше ли да търси и по дъното на отровното море? То беше прозрачно като стъкло и плитко, с дъно от светла тиня. Той вкуси водата и плю с отвращение — вкусът й беше също толкова гаден, както на водата от езерото. Измъкна от джоба си медна монета, хвърли я във водата и тя изчезна от погледа му в тинестото дъно.

Постоя известно време под изгарящото слънце, ядно проклинайки съдбата, която го бе захвърлила в този ад без вода и без богатството. Изведнъж улови някакво внезапно раздвижване с края на окото си. Нещо голямо, със зейнала уста и с бодлива опашка, изпляска във водата — може би бе скат. То скочи и разсече водната повърхност като камък. След миг се гмурна и изчезна. Мазни кръгове набраздиха водата над него.

Пустинният вятър се блъскаше в земята като камшика на каруцар, който пришпорва уморения си кон към къщи. Там, където се срещаха двете дерета, прорязващ хълмистата местност, пясъкът, носен от вятъра, бе издълбал в скалите високи заоблени кули. Те въздишаха дълбоко и страховито, колчем вятърът се провреше между тях, и този звук напомняше предупредителен шепот.

Между две такива пясъчни кули се появи плоската глава на влечуго и премигна. Последва я набито тяло, тлъсто като на домашна птица, проблясващо в цветовете на дъгата под слой прах. Плъзна се по наклонената скала към пясъчното корито, издълбано от пороите и осеяно със сухи кафяви съчки.

Прашен, с пресъхнала уста и премалял от жажда, Конан се измъкна от пролуката, през която бе изпълзял гущерът. На раменете му висяха дрехи, от рамото му висеше свитият на шушулка мях. За последен път бе пил от шуртящата кръв на умрялата кобила. Лакомо изгледа скалния гущер.

Варваринът пренебрегна предпазливостта и се смъкна по наклона към влечугото. Метна се върху гущера, затисна го с тялото си, търкулна се и падайки върху пясъка, силно се одра на един остър клон. Опипа под себе си, за да сграбчи гърчещото се люспесто животно, но когато вдигна ръка, в нея бе останала само мърдащата опашка. Огледа се и зърна останалата част от гущера да изчезва сред купчина камъни в далечината.