Леонард Карпентър - Конан Разбойника

— Несъмнено табуто се е отнасяло само за хора от собственото им племе — заключи Исайаб. — Не са вярвали, че враговете им също са можели да имат души на свещено животно.

Влязоха в зала с огромни размери. Никъде не се виждаше съкровището, което търсеха. Колоните бяха високи, кръгли и масивни, основите и капителите им бяха във форма на преплетени лотосови корени и листа, между които се криеха птици и змии. Извитите сводове завършваха с пъстри орнаменти и поставки за факли, но никъде нямаше саркофази или други характерни вещи, които крадците търсеха. Освен праха и трепкащите сенки на колоните нямаше нищо.

— По двама във всеки коридор — нареди Отсгар. — И гледайте за тайни врати.

Той сновеше между едната и другата страна на залата и изучаваше орнаментите с опитно око. Конан и Исайаб останаха в средата. Зафрити се движеше с лекотата на танцьорка, в очите й блестяха страх и възхита. Чуваше се само пращенето на факлите и приглушеното ехо на стъпките им, докато вдишваха хладния застоял въздух в гробницата.

— Виждам нещо в края на залата. Врата е! А до нея — два саркофага! — обади се шемитът с обицата. Но той не се втурна, а спря и внимателно огледа помещението пред себе си.

Отсгар излезе иззад колоната и вдигна високо факлата си, за да освети пътя. След това тупна по рамото младия мъж.

— Наистина, Азрафел! Там са нашите богатства! Хайде, можеш първи да си избереш наградата!

Азрафел хладно пренебрегна окуражителните думи на водача и бавно поведе групата.

С приближаването към края на залата видяха ясно, че там наистина има голяма врата и два саркофага, изправени от двете й страни. И тази врата беше от бронз, но за разлика от другата бе набраздена от патина, а по краищата, където се допираше до каменната стена, беше разядена и позеленяла.

Исайаб побутна Конан.

— Сигурно има страшна влага от другата страна, за да разяде така метала.

— Аха! И видът на тия мумии хич не ми харесва.

Двата саркофага, целите побелели от прах, имаха формата на положените в тях мумии. Както и по стенните рисунки маските на лицата им не бяха човешки. Главите бяха издължени, с остри муцуни, отпуснати върху гърдите на починалия. Всяка мумия държеше кръстосани отгоре й сабя и прът.

Останалите не обсъждаха странния вид на бронзовата врата и чудовищните й пазачи. След като нетърпеливо провериха пода и решиха, че няма капани, те се скупчиха около саркофазите с въодушевени възгласи. Фило, забравил за страха си, съблече палтото си от овча кожа и изтри с него праха от единия саркофаг. При вида на червеникавите отблясъци на златното покритие и на скъпоценните камъни, които се показаха, от групата се изтръгна радостен вик. След миг разцепиха единия саркофаг, неколцина други се ориентираха към втория.

— Махнете ги от вратата! — извика Отсгар. — Сложете ги на земята и ни освободете място!

Докато едни влачеха скърцащите ковчези по пода, други се суетяха около тях, лющеха златния слой и откъртваха тюркоазите и аметистите, вградени в дървото. Разбойниците се тълпяха като лешояди около жертвата си и скоро увитите в ленено платно тела се показаха.

— Няма нужда всички да се занимават със саркофазите! Исайаб, вземи кимериеца и младока Азрафел и се заемете с вратата. Там е истинското съкровище. — Докато говореше, Отсгар с опитна ръка разряза една от мумиите на определени места — ръцете, гърдите и челото. Със свободната си ръка бъркаше в дупките и вадеше пръстените, амулетите и другите накити, които ловко мяташе в кожената торба на кръста си. Зафрити стоеше плътно до него, гледаше го какво прави, сочеше и бързо му казваше нещо на стигийски, когато смяташе, че нещо е пропуснал.

— Погледни това дяволско нещо! То е получовек — полукрокодил! — възкликна Конан. Застанал далеч от разбития саркофаг, той посочи голямата безформена глава, която се подаваше от бинтовете.

— Не бъди придирчив, кимериецо — грубо се изсмя Отсгар. — Дори и в днешно време свещениците в тия земи обичат да комбинират човешки и животински части. Ако искаш, като умреш, могат да ти сложат глава на куче, нокти на ястреб и оная работа на бик, за да ти е по-удобно на оня свят.

Забележката на Отсгар бе последвана от гръмогласен смях. Конан, отвратен от гледката на ръцете, тършуващи из тленните останки, се обърна, за да разгледа разядената бронзова врата. Исайаб и Азрафел вече я блъскаха ентусиазирано. Но дори и тази врата да бе капан като първата, механизмът сигурно вече бе унищожен от корозията. Исайаб предположи, че най-добрият начин да се справят е да я разчистят откъм пантите и да я отворят с лостове отстрани, така че да не падне отгоре им.