Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Бледата светлина на подземието скоро изчезна зад тях. За щастие някои бяха запазили факлите си като средство за отбрана и сега трепкащият им огън озари пътя на бегълците. Тичаха като луди, водени от ужаса, но съществата, които бяха призовали от бездната, ги бяха последвали. Коридорът започна да се стеснява и затрудни придвижването на бандата.

Конан и Отсгар спряха, щом обитателите на гробницата ги настигнаха с оглушителни крясъци. Чудовищата бързо разбраха, че трябва да се пазят от свистящите железни прътове и от силните и точни удари на ножа на Конан. Двамата мъже най-после се откъснаха и хукнаха напред, а зад тях на земята се гърчеха няколко крокодилски муцуни. Но още преследвачи прескочиха телата и последваха бегълците.

Последва ново препятствие — минаването над тайните клопки. Исайаб прекоси въжето, осветяван от факлата на Азрафел, след него премина и Зафрити. Конан въпросително погледна Отсгар: „Кой ще мине първи?“ .

Очите им се срещнаха. Ванирецът неохотно побутна Конан напред и се обърна с рев, за да метне копието към муцуната на първия преследвач. Варваринът тръгна към въжето. Зафрити вече се плъзгаше по него бавно и със залитане. Конан се сети, че глезенът й сигурно е навехнат от стискането на влечугоподобното същество.

— Трябва да побързаш! — Конан я настигна, грабна я през кръста и бързо я пренесе на другата страна. Там пусна борещото се момиче и изруга: — Какво, по дяволите…?

Около ръката му се бе увил скъп накит — богато украсено сребърно колие, потъмняло от времето, но отрупано с бляскави скъпоценни камъни. Стигийката, побесняла от яд, го измъкна от ръката му и го скри обратно под блузата си. После се хвана за Азрафел и забърза нагоре.

Варваринът се обърна и видя как Отсгар тича по въжето под избледняващата светлина на факлата. Главатарят скочи и хукна по коридора след Конан.

Но пазителите на гробницата знаеха как да обезвредят капана и след миг Конан зърна тълпата, която ги последва, без да обръща внимание на въжето. Бегълците се скупчиха в подножието на хлъзгавите стъпала, защото най-първите нямаха светлина. Конан видя на пламъка на Азрафеловата факла как Фило припка по покритата с пясък стълба с натежала торба, натъпкана със злато.

Освен котиеца бяха се спасили още петима — Исайаб, Азрафел и Зафрити, самият Конан и Отсгар, който псуваше по адрес на озъбените преследвачи и от време на време се обръщаше, за да ги отблъсква. Жалки останки от групата смелчаги, които бяха дошли да търсят погребаното съкровище.

Фило извика радостно. Пред тях се появи бледосиньо петно — светлина в края на тунела! Трябва да бяха прекарали цяла нощ в подземието и сега светло безоблачно утро изпълваше входа на гробницата. Гледката ги обнадежди. Мудният котиец се закатери бързо. Останалите също удвоиха усилията си и спечелиха няколко крачки преднина пред ревящите обитатели на гробницата.

Щом наближиха вратата, силната светлина заслепи Конан. Той настигна другите, които на свой ред наближиха натоварения Фило. Той пръв изхвърча навън, задъхан и радостен, и изведнъж се изгуби от замъгления им взор. Радостните му викове преминаха в пронизващ писък, който постепенно заглъхна.

— Чакайте! Спрете! — извика Конан и хвана Зафрити за рамото. Опитваше се да свикне с пронизващата дневна светлина. Исайаб и Азрафел вече бяха спрели на ръба на дълбока пропаст. Конан се надвеси, заслонил очи, и замижа невярващо.

По време на престоя им в гробницата вятърът бе отвял още много пясък. Сега постройката се виждаше в цялото й величие. Ниската мастаба, която бяха открили, бе само най-горният край на стъпаловидна пирамида, която се издигаше високо в пустинята.

Под тях разбитото тяло на Фило се изтърколи по първото, после по второто от гигантските наклонени стъпала към пясъчните дюни. Там, долу, бяха стадото камили и Елохар, който им махаше и викаше.

— Оттук, жено. — Конан сграбчи Зафрити през кръста и я повлече настрани по тесния корниз на второто стъпало към въжето, което старият камизар бе завързал за една от гущеровите глави в ъгъла на мастабата. Исайаб вече се спускаше, Азрафел бе готов да го последва. Зафрити хвана въжето — нежните ръце на танцьорката издържаха на натоварването, докато четиримата се спускаха от едно ниво на друго към най-високата дюна.

След миг Отсгар стигна до въжето, бягайки от зловещите си преследвачи. Той се плъзна бързо надолу и събори останалите. Но притесненията му бяха излишни. На входа на пирамидата, който доскоро гъмжеше от демони, сега не се виждаше жива душа. Един-единствен звук отекна над пустинята като тревожния звън на камбана — звукът от голямата бронзова врата, която се затръшна зад последния от древните пазители.