Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Всички гледаха и чакаха. Тялото на Конан почервеня от усилие, мускулите на бедрата и раменете му се издуха като преплетени въжета. Сухожилията му се опънаха и изпращяха, крайниците му се огънаха. Вече не можеше и да се измъкне от пролуката. Въпреки всичко Конан се опитваше да надвие механизма със силата на дивашката си воля.

Промяната усетиха първи бегълците в гробницата. Те чуха как скърцането на скрипците се забави и зъбците на колелата затракаха все по-рядко и по-рядко. Изведнъж, като по чудо, галерията притихна. Прашният лъч светлина струеше по средата, без да се изменя. Огромната врата бе спряла да се движи.

Отвън се разнесе смаян шепот. И последните бегълци успяха да се доберат до изхода. Суматохата откъм тунела показваше, че преследването им продължава. Съпротивата на стражите затихваше. Задъханите бегълци спряха колебливо пред вратата.

— Минавайте бързо, проклети да сте! — изсъска Конан през зъби.

При думите му Исайаб тръгна пръв. Той се промуши под мускулестия свод на Конановите крака, после задъханият Отсгар протегна здравата си ръка към Зафрити. Танцьорката спря, за да пооправи косата и дрехите си и да потули зле прикритите крадени накити по себе си, и с грациозно навеждане последва господаря си. Азрафел се промуши веднага след нея.

Последна беше принцеса Африт. Тя махна остатъците от дрехата, която Нитокар беше разкъсала, и се опита да прикрие женските си прелести с късото наметало. После приглади косата си и намести царската диадема.

— За бога, момиче, побързай! — Пот изби по лицето на Конан, очите му зърнаха неясни сенки, които се появиха от тунела. — Ако не ни смачка вратата, ще ни убият проклетите мумии!

— Търпение, Конан — каза принцесата, минавайки под него. — Как ще изглеждам, когато изляза оттук, може да е също толкова важно, колкото и големите ти мускули.

Тя излезе, изправи се пред поданиците си и тръгна с бавна походка. Тълпата сякаш я разпозна и приказките стихнаха при появата й.

Конан събра сили, после се изви и отскочи, падайки болезнено на крака. Той тръгна след Африт, като се стараеше да не зачита. Щом звуците на действащия механизъм се подновиха, варваринът се обърна предпазливо.

В процепа нещо се раздвижи — появи се човешка ръка, хванала счупен меч. Последваха я глава и тяло в сива туника. Беше един от избраните стражи, който бягаше от създанията на мрака. Той залитна, заслепен от светлината. Зад него през съвсем тесния процеп се промъкна друг страж. Той стоеше задъхан и опръскан с кръв, стиснал раненото си рамо. В последния момент Конан зърна още някакво движение в гробницата.

И тогава двете половини на вратата се срещнаха. Те издадоха гръмовен оглушителен звук, който разтърси камъните под краката на тълпата и се понесе над нея.

Силният грохот сякаш отърси наблюдаващите от омагьосаното им мълчание. Те не се втурнаха напред, защото само първите виждаха какво става, а жреците и господарите им не преследваха бегълците. Щом затихна ехото, множество гласове се извисиха в традиционния шемитски погребален химн. Мощният хор набираше сили и гласовете се понесоха над площада.

Най-видните жреци и стражите им надуто тръгнаха към принцесата и другите бегълци.

Конан най-после се бе съвзел след мрака в гробницата и след неимоверните физически усилия и едва сега картината се избистри пред очите му. Величествената фасада на сградата и огромната тълпа го възхитиха, макар и да съзнаваше, че скоро ще трябва да се бори за живота си сред непробиваемата маса от хора.

Но това, което допринасяше най-силно за величествената гледка, бе природната картина. Небето, което изглеждаше ослепително ярко от вътрешността на гробницата, всъщност бе мрачно. То бе забулено с воал от преливащи се облаци, които засенчваха слънцето и придаваха на небето зловещо тъжен вид. Следобедът бе най-мрачният, който Конан беше виждал, откакто бе в Шем. И все пак всичко му изглеждаше странно познато.

Варваринът разкърши сковано рамене, за да се отърси от видяното, и застана плътно зад принцесата и останалите. Опита се да изглежда самоуверен и заплашителен. Сред засилващата се мелодия на абдарахския химн той чуваше гневните гласове на по-старшите жреци, които разпитваха принцесата. Тя стоеше пред тях сериозна и царствена.

— Защо престъпихте божествената воля на баща си? — настойчиво попита един плешив жрец с лукава физиономия. — Да напуснете гробницата на Негово Величество с помощта на тези… шутове е безобразно нарушаване на царския ви дълг.