Леонард Карпентър - Конан Разбойника

— НЯМА ОТ КАКВО ДА СЕ БОИТЕ — прогърмя гласът. — ЗАПОВЯДВАМ ВИ ОТ ИМЕТО НА ВАШАТА ЦАРИЦА! — Той посочи към Нитокар, която махна на поданиците си. — ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ НАРЕД, АКО МИ СЕ ПОДЧИНИТЕ. ТЕЗИ, КОИТО СЕ СЪПРОТИВЛЯВАТ, ЩЕ БЪДАТ УБИТИ. — Хорасп отпусна ръце, за да попита тихо нещо Нейно Царско Величество. После отново вдигна длани към устните си и гласът му отекна оглушително: — ЦАРИЦА НИТОКАР ЩЕ ТРЪГНЕ КЪМ ДВОРЕЦА, ЗА ДА ПОЕМЕ ТРОНА СИ. ОСТАВЕТЕ ВРАТИТЕ ОТВОРЕНИ ЗА НЕЙНО УЛЕСНЕНИЕ.

Гръмовният глас замлъкна, Хорасп се смъкна долу и изчезна. Думите му само увеличиха паниката. Тълпата се люшна безпомощна. Мнозина не можеха да напуснат площада. Дори тези, които се бяха съвзели след първоначалния страх, бяха повлечени от обезумелите човешки потоци. Конан се озова сам сред море от крещящи, бутащи се мургави тела.

За щастие ръстът и силата му позволиха да устои на блъскането. Той си проправи път към група дворцови стражи, които се бяха събрали върху едно възвишение близо до градската порта. В средата принцеса Африт неспокойно се съвещаваше с оцелелите жреци и военачалници. Там беше и синът на Нитокар, Еблис. Скрит от възрастните, той стоеше намусен отстрани. Когато наближи, Конан видя как всеки от воините се поклони почтително на принцесата, преди да се обърне и да даде заповедите си.

Когато варваринът най-после се добра до редицата от насочени пики, високата му фигура лесно привлече вниманието на принцеса Африт. Тя плесна с ръце и заповяда на стражите да го пуснат. Девойката стоеше между двама воини с доспехи. Конан установи, че бе запазила достойнството си пред лицето на новата заплаха. Африт го посрещна сърдечно, протегнала двете си ръце към него.

— О, Конан, Хорасп вече си позволи прекалено много! Жреците и главнокомандуващите се заклеха да се преборят с него и Нитокар. Те ме подкрепят като законна наследничка на трона!

— Това е чудесно! — Конан посегна да я прегърне през раменете, но се отдръпна, когато видя неодобрителните физиономии на новоназначената й охрана. — Във всеки случай, внимавай! Верността на придворните много пъти се е променяла. — С ъгъла на окото си улови бледото лице на младия Еблис, който ги гледаше враждебно. — Какво прави той тук? Това е хлапето на Нитокар, нали?

— Да, доведеният ми брат. Той бе отделен от царицата, докато тълпата бягаше. Благородниците смятат да го използват като заложник.

Конан й отговори тихо:

— Пази се от него, независимо дали е заложник, беглец или шпионин. Макар и малък, сигурно е научил някои гадни номера от майка си. Не бъди прекалено доверчива. Мумиите ще бъдат победени много трудно с бой, особено щом са защитени от магиите на Хорасп.

Африт кимна разтревожено.

— Най-голямата ни надежда е в градската стена. Царските воини са изпратени да я отбраняват. Но ни трябва и помощта на хората. — Принцесата отново хвана ръката на Конан. — Ако успееш да убедиш приятелите си да ни подкрепят или да обединиш хора от простолюдието, много ще ни помогнеш. Ти вече веднъж спаси живота ми. Не знам как да ти се отплатя. — Тя се изчерви и сведе поглед, ръката й леко потрепна в дланта на Конан.

— Ще направя каквото мога. — Варваринът стисна ръката й и я пусна. — Аз съм на твоя страна, а и Хорасп е прекалено опасен, за да бягам от него. Но не мога да обещая, че някой от така наречените ми приятели ще се присъедини.

Те се сбогуваха и след малко Африт се отправи, за да говори на поданиците си от градската стена. Тя вървеше гордо сред новите си съюзници, обградена от стражи. Веднага след тръгването им, мумиите на Хорасп се прегрупираха и последва нова серия от атаки.

На площада цареше хаос. Тълпата наброяваше десетки хиляди, а изходите бяха само няколко. Поддръжниците на Африт затваряха задръстената западна порта на града, противно на заповедта на Хорасп. Дървените мостчета над все още препълнените канали бързо се бяха срутили под тежестта на бягащите хора, а широкият път извън града бе превзет от мумиите.

Въпреки обещанието на Хорасп още по-голяма част от площада бе жестоко разчистена от бойните колесници и пехотата. Жертвите, доколкото се виждаше, бяха отнасяни или завличани в гробницата, за да ги мумифицират и както твърдеше мълвата, да ги съживят и изпратят в битката на страната на пророка.

Повечето уплашени мъже, жени и деца можеха единствено да се покатерят по бреговете на каналите, да се притиснат към стената или да се опитат да се изкачат по високата каменна преграда на гробището. Останалите, които не успяваха да се доберат дори до подобен незначителен подслон, тичаха напред-назад по площада и падаха окървавени под копитата и мечовете на нападателите. Мнозина полудяха или изпаднаха в безчувствен унес, убедени, че е настъпил денят на Страшния съд. Всички бяха гладни, защото колите с лакомства, предназначени за погребението, бяха преобърнати, а храната — стъпкана при паническото бягство. Под облачното небе, което с превалянето на деня още повече потъмня, картината ужасяващо напомняше на мрачното пророчество на Хорасп.