Леонард Карпентър - Конан Разбойника

— Кое ви накара да се откажете от отвъдния живот? — намеси се друг педантичен глас. Той принадлежеше на високия тумбест жрец, който бе останал в гробницата с Африт и царицата. Той стоеше наблизо между двама стражи с официални позлатени алебарди. — Възниква въпросът дали след като веднъж сте била погребана и сте избягала от гробницата, можете отново да бъдете считана за богоподобна.

— Вече ви казах, господа, че обсъждането на тези въпроси означава да пренебрегнем оскверняването на гробницата на баща ми, което се извършва в момента — високомерно отвърна Африт. — Под самите ни крака вилнеят дяволски създания, призовани с магия, за да се подиграят с нашата божествена задача.

— Напразно си хабиш думите! — извиси се злобен женски глас зад жреците. Нитокар гневно крачеше пред носачите си. Тя бе напуснала портала на гробницата, за да застане сред любимите си придворни, начело на тълпата, но сега се върна заплашително сред чернокожите си придружители. — Бягството ти от свещената гробница доказва неверието ти и просташката ти привързаност към този свят! Най-подобаващото наказание за това е смърт.

— А чудовищата, които унищожават гробницата? — извика Конан. Той пристъпи напред, заобиколен от приятелите си. — Дойдохме, за да ви предупредим за опасността. Това е работа на стигийския магьосник Хорасп.

Царицата грубо се изсмя сред възмутените възклицания на жреците.

— Единствените осквернители, които виждам, сте вие! Наказанието ви ще последва съвсем скоро. — Тя посочи кордона от десетки стражи пред тълпата от придворни и простолюдието. — Колкото до чудовищата…

— Те са там — обади се един глас зад Конан.

Крадците се обърнаха и видяха войника, който бе успял да се измъкне и сега подкрепяше ранения си другар. Той вдигна края на наметката си, откъдето нещо се полюшваше. Когато наближиха, стана ясно, че това е отрязана ръка. Сбръчкана, безкръвна, сива, тя завършваше с парче от костта на китката, прищипана от вратата на гробницата. Ръката още стискаше гънките на плата като с клещи. Офицерът разтърси дрехата и тя падна на земята, като за ужас на наблюдаващите пръстите продължиха да се гърчат и свиват като краката на гигантски бръмбар, паднал по гръб.

— Виждате ли! — възкликна Конан. — Мъртвите от векове насам са възкресени с магия. Но не като красиви божества, а като пълзящи чудовища! Те са проникнали в гробницата на Ебнезъб! — Другарите му кимнаха и мърмореха утвърдително, но внимаваха да не привличат вниманието върху себе си.

— Типичен случай на некромантия! — извика един от жреците. — Но тези натрапници обвиняват съветника Хорасп, без да са ни предложили ни едно доказателство.

— Тогава, питам ви, къде е вашият пророк? — свирепо ги нападна Конан. — Видях го долу преди по-малко от час да командва редиците на мъртъвците.

— Млъкни, предател! — изписка Нитокар, но не успя да привлече вниманието на жреците, които се бяха скупчили около гърчещата се ръка и обсъждаха проблема.

— Хорасп е спасителят на земите ни! — изкрещя тя. — Всеки, който смее да го клевети, ще плати скъпо за това!

— Няма значение — твърдо каза един от жреците. — Дори да има някакво демонско нашествие в гробницата, ние не можем да направим нищо. Смъртните не могат да влязат, гробницата е затворена завинаги.

Думите му бяха чути, защото той ги изрече в момент на затишие, а събеседникът му и останалите се обърнаха към високата врата. Спорът бе прекратен, а тълпата, която бе станала неспокойна, се укроти.

След миг звукът, който някои бяха чули, се повтори — далечно метално тракане. Той бе последван от стържене, като от някакъв ръждясал механизъм. Последва жаловитото скърцане на гигантските панти, които неохотно се завъртяха.

Тълпата уплашено се раздвижи под притъмнялото надвиснало небе. Конан осъзна, че гледката му напомня на последното пророческо видение — напрегнатата тишина, тъмното жълтеникаво небе, зловещото скърцане.

Смаяният народ на Абдарах стоеше вцепенен и гледаше как се отваря голямата врата. Изведнъж всички закрещяха ужасени и се заблъскаха в желанието си да избягат. Първите редици възкръснали мъртъвци прииждаха към тях страховито.

Абдарахци полудяха от ужас при отварянето на вратата. За тях това означаваше края на света. Страшната дума „Йазарат!“ се понесе над тълпата. Зловещото небе и гробовете наоколо увеличиха страха им.

Те бяха набожни хора, добре запознати с дългата и богата история на земята си. Сега страната им бе нападната и осквернена от чудовищата, които бълваше огромната врата. Видни личности от миналото на града, които хората бяха научени да обичат от разкази и скулптури, изведнъж се понесоха тромаво към тях в разложените образи на жестоки, възкресени нападатели. Царе и герои, дядовци и внуци крачеха в редиците на мъртвешката войска. Вместо да възвестяват величието на задгробния живот, почитаните предци безмилостно убиваха своите наследници с ръждясалите си оръжия. Нападателите изскачаха с ужасяваща бързина и уплашената тълпа пред тях безпомощно се заблъска.