Леонард Карпентър - Конан Разбойника

— ПОДАНИЦИ, НЕГОВО ЦАРСКО ВЕЛИЧЕСТВО ЕБНЕЗЪБ СЕ ВРЪЩА! ОТВОРЕТЕ ГРАДСКАТА ВРАТА И ГО ПОЗДРАВЕТЕ!

Реакцията на тълпата бе бурна, но противоречива. От върха на стената се чуха удивени възгласи. Някои стражи се втурнаха да изпълнят заповедта, но други им се противопоставиха.

Вълна от объркване заля тълпата, обзета от ужас и надежда.

Гласът на пророка отекна отново:

— БЛАГОРОДНИЦИ, НЕКА ИЗБРАНИ ОТ ВАС ПОЧЕТАТ ЦАРЯ! ИЗПРАТЕТЕ ДЕЦАТА МУ ДА ГО ПОСРЕЩНАТ!

Конан потрепери — пророкът искаше заложници, включително и Африт. Не знаеше как ще реагират шемитите на посланията на Хорасп и на възкресението на царя им, но знаеше, че не може да чака повече. Извади меча си и го вдигна високо.

— Напред, в името на Шем! Смърт на магьосника!

Викът му прозвуча смешно слаб след гласа на пророка, но след миг той бе подет от двайсетина гърла. Тези, които отдавна чакаха сигнал, отхвърлиха съмненията си и се впуснаха в действие. Прекосиха празното пространство и се нахвърлиха с рев върху мумиите.

Битката беше жестока, защото чудовищата не знаеха отстъпление. Те посичаха и намушкваха, без да им хрумне да се оттеглят. Настъпващи в редица, мумиите бяха нападнати от тълпа шемити, които ги пробождаха и удряха с каквото намереха и ги събаряха с ритници. Някои от мумиите бяха вдигнати и разкъсани от десетки жадни за мъст ръце. Хората изливаха яростта и отвращението си върху студената, суха мумифицирана плът.

Но това бяха само първите защитници на Хорасп. Зад тях бе втората редица мумии, по-добре въоръжени и скупчени около самия пророк. Повечето от тях бяха починали пълководци и благородници от близкото славно минало на града. Облечени със скъпи церемониални ризници от здрав метал, с които бяха погребани, те се различаваха от живите само по сбръчканите си бледи лица и ярката боя за балсамиране. Повечето безупречни млади воини бяха напуснали живота съвсем скоро. Между тях бяха и някои от стражите, убити същия ден в гробницата и набързо балсамирани. Те се включиха в битката в плътна редица, размахваха мечове към смъртните с поразяваща точност и спираха стремителното нападение.

Конан и Отсгар се хвърлиха срещу тях със смазваща сила. Първи опита късмета си един як благородник с проскубана брада и с лице, бледо като корем на акула. Отсгар разцепи украсения му с рубини шлем и безкръвния череп под него. Мечът на Конан отметна препаската на инкрустираната му сабя и промуши собственика й по средата. Ударът сигурно бе засегнал гръбнака на боеца, защото, когато Конан издърпа меча си, мумията се наведе странно назад. От разкъсания й корем бликна сух пясък и уродливото тяло се сгърчи под краката на събратята си.

Следващият, който излезе насреща им, беше спретнат младолик капитан от гробищната стража. Красивото му лице се грозеше само от увисналата отворена уста, подпухнала като на удавник. Най-вероятно той бе един от тези, които се бяха самоубили, нетърпеливи да придружат царя в Отвъдното. Създанието вдигна закривената си сабя, вече опръскана с човешка кръв, и замахна към Отсгар. Оръжията на двамата северняци го отблъснаха едновременно и острието се счупи на две. Останалите удари отсякоха ръцете, които се мъчеха да ги ударят с дръжката. С изцъклени очи създанието се обърна и се отдалечи, поклащайки се, а отвратителната му уста крещеше беззвучно.

— ПОДАНИЦИ, ВАШИЯТ ЦАР ИДВА! — Хорасп стоеше на подиума, без да обръща внимание на суматохата в краката си. — БЪРЗО ОТВОРЕТЕ ВРАТАТА И СЕ ПРИГОТВЕТЕ!

Конан не вярваше, че благородниците ще отворят вратата. Трябваше да се действа бързо. Той разцепи на две една стара мумия-жрец, която държеше в ръка брадва, а Отсгар се пребори с един едър гробищен страж.

Двамата северняци пробиха обръча и се озоваха сред мумиите. Известно време раздаваха свирепи удари наляво и надясно и посипаха балсамираните в гръб. Варваринът погледна надолу и с изненада установи, че е затънал до глезените във вода.

Тя заливаше всичко наоколо, пенестите й вълни отнасяха с лекота телата и останките от мумиите. Радостни викове се понесоха сред бойните крясъци.

— Отворили са дигите! Великата Стикс идва да ни спаси!

Прозрял какво става, Конан се осмели да погледне през рамо към брега на канала. Големи тълпи се трудеха упорито на фона на гаснещото алено слънце. Мяркаха се копия, трескаво се размахваха лопати. Въпреки разстоянието и шума от битката се чуваха слаби, развълнувани викове.

Смел план! Конан съжали, че не се беше сетил сам, макар че така можеха да се издавят всички. Водата неприятно се покачваше над глезените му и той зашляпа към Отсгар, който тъкмо отсичаше разпадащата се ръка на една повалена мумия.