Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Това подтикна Конан към действие. Притъпените му от яростта сетива направиха болката в ръката му поносима. Вниманието на магьосника беше отвлечено, въпреки че ръката му здраво стискаше меча на кимериеца. Хванал силно дръжката с обгорените си пръсти, Конан я изви под водата и с всичката сила на болката и отчаянието си натисна острието напред и нагоре. Усети го да се изплъзва от разхлабената за миг хватка на пророка и секунда по-късно нажеженото острие прогори със съскане мократа дреха на Хорасп и се заби в корема му. Нагорещеният до червено меч потъна в отпуснатата плът на магьосника като в студено масло. Върхът на меча се показа към гърба на пророка, прогорил мократа му роба, и засия като главня в здрача.

Конан бързо пусна меча, за да избегне сгърчената ръка на пророка, която посегна към китката му.

Хорасп се наведе към него с изцъклени очи. Устата му се изкриви в агония и между оголените му зъби излезе малко кръгче пара. Мечът, забит в тялото му, засия още по-силно. Дундестата свободна ръка на магьосника го хвана и цялото му тяло се сгърчи от болка, но не като на смъртно ранен човек, а като къс месо, цвърчащ на шиш. След едно последно изхъркване пророкът падна по гръб във водата.

Конан гледаше как опърленото тяло на магьосника се носи по течението. От него се издигаше облак пара. После внимателно заобиколи гнусния труп, за да стигне до Отсгар. Измъкна неподвижното тяло на другаря си от горещата вода.

Приятелят му беше мъртъв. В средата на гърдите му зееше прогорена дупка, до болка позната на варварина, който бе видял края на капитан Арамас. Конан пусна безжизненото тяло обратно във водата и погледна към стърчащата ръка на мъртвия пророк, която стискаше една овъглена буца — сърцето на ваниреца.

Конан потрепери и най-после се осмели да докосне топлата варена плът на магьосника. С изненада видя, че ръцете му почти не бяха обгорени. Внимателно освободи почернялото сърце от закривените пръсти на Хорасп и го пусна във водата близо до този, на когото принадлежеше.

Оцелелите хора се тълпяха в плитчините край градската стена. Няколко мумии все още безцелно се лутаха из площада, потънали до кръста във вода, без да могат да си проправят път. Конан видя как някои от тях безпомощно пляскаха, повлечени от вълните. Нямаше и следа от възкресения цар и царицата му, както и от колесниците, каруците и останалата част от армията на мъртъвците. Повърхността на водата между Конан и огромната гробница беше осветена от множество факли.

Конан се взря в набраздения, осеян с трупове стигийски поток и изведнъж откри нещо много интересно — мръсотията, телата и безбройните останки, които плуваха по водата, се движеха накуп. Всички те се носеха към грамадата на Ебнезъб и се вливаха в зейналите й врати. Шумът от спускането им в подземния свят отекваше над площада като грохота на водопад, който пропада в дълбока пещера. Каква ирония! Всички, които бяха загинали този ден, и онези, които никога не трябваше да възкръсват, бяха погребани заедно в гробницата от неуморната силна ръка на Майка Стикс.

Конан чу дрънчене на стомана. Върху височината, пред отворената градска порта бяха останали доста мумии без предводител, които нападнаха делегацията от града. В плитчините се тълпяха оцелелите от наводнението и се промъкваха към града. Положението беше опасно за Африт, притисната в средата.

Без оръжие, ту с плуване, ту с ходене Конан тръгна към вратата.

Утрото завари града объркан и неспокоен. Жителите му бяха измъчени от апокалиптичния сблъсък. Както по време на война, широките улици и тесните алеи бяха пълни с бездомни селяни, които лежаха върху твърдите неудобни камъни и дремеха или унило обикаляха да търсят храна и подслон. Кепенците на някои от къщите и магазините бяха плътно затворени, а къщите, чиито собственици ги нямаше или бяха убити, зееха разбити от тълпата. Шемитите от града бяха нащрек. Винаги, когато се сменяше владетелят в града, царяха смут и несигурност.

Зората докосна първо високите бойници, където постовете се чудеха на кой началник да рапортуват тази сутрин. Нощта им бе неспокойна и изтощителна, но въпреки това те се полюбуваха на огромното езеро, гладко като огледало, което се простираше от тяхното укрепление до основата на Ебнезъбовата гробница.

По някое време, на разсъмване, грохотът на водата, която се стичаше в гърлото на гробницата, секна и бистрите води се разпростряха надалеч. Слънцето започна да огрява градските улици. Хората се събудиха от неспокойния си сън и засноваха из улиците, като рано или късно стигаха до пазарния площад. Там си разказваха за погребението и за битката, и за всички чудеса и страхотии от предишния ден. Онези, които бяха стояли близо до голямата гробница на смрачаване, описваха как пороят бе прехвърлил ниския праг и бе помел обезумялата царица Нитокар и нейните стражи и слуги. После как, понесен върху широката си носилка, цар Ебнезъб също бил погълнат от лакомото гърло на гробницата. Никой не смееше да каже дали това бе за добро, или за зло, но историята бе повтаряна хиляди пъти през този ден с тайна радост.