Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Конан видя сълзите й и я погледна за последен път. После се обърна към вратата и помъкна със себе си Исайаб и Азрафел. Стражите се бяха скупчили край изхода, но се отдръпнаха смутени. По-бавните бяха изблъскани от пътя на тримата, които се впуснаха в преддверието, вадейки мечовете си със свистене. Войниците все още нямаха единно командване и това ги обърка. Конан размаха високо меча си, но само за да отблъсне нападателите си. След няколко бързи, звънтящи спречквания тримата мъже излязоха на стъпалата пред погледите на тълпата. Един силен ритник на Конан запрати последните двама въоръжени жреци надолу по стълбите. Конан повлече отмалелия Исайаб по стъпалата, а Азрафел ги прикриваше.

Варваринът се отправи към празните колесници в основата на стълбите. Стигна до най-близката, скочи вътре, сграбчи кочияша за яката и го изхвърли. Докато приятелите му се качваха, той хвана камшика и поводите и подкара четирите черни коня. Сред порой от удари и викове подплашените животни поеха право през тълпата, която панически се разбяга пред него. Набрал скорост, Конан полетя по широката централна улица, която водеше към южната порта на Абдарах.

Малко по-късно колесницата вече препускаше извън града.

Огромният кочияш с развята черна коса се огледа за преследвачи — нямаше никой отзад. Той подвикна на конете, подръпна юздите и вкара колесницата в отворената врата на Отсгаровата странноприемница.

— Ей, коняри, затворете и залостете тази врата! Зафрити, там ли си? Трябва ни помощ, имаме ранен!

Конан направи полукръг в двора и спря задъханите животни, завърза юздите и се надвеси над Исайаб.

Слабият шемит лежеше отпаднал, главата му бе сгушена в скута на Азрафел. Маслиновата му кожа бе станала сивкава, ръката му, макар че не кървеше, беше подута до рамото. Когато Конан внимателно я докосна, от гърдите на Исайаб се изтръгна стон, главата му се замята, а очите му се изцъклиха от болка.

— Хайде, Исайаб, ще се оправиш! След малко ще те сложим в леглото с компрес. Имал си и по-лоши рани.

— Не, Конан, усещам как отровата пълзи в мен като огнени змии, които се впиват в сърцето ми. — Гласът на Исайаб беше немощен. — Скоро ще умра като стария Ебнезъб. Но, моля ви, не ме превръщайте в мумия! — Тихата кашлица на умиращия мъж премина в хриптене. — Просто ме хвърлете в Стикс. Пазете ме от такива като Хорасп.

— Добре, стари приятелю — тържествено кимна Конан.

Повикана от Зафрити, една едра слугиня пристигна със запарващи билки и бурканчета е мехлеми. Но като видя Исайаб, застана безпомощно. Уплаха се изписа на лицето й и кимериецът й махна да си ходи.

— Конан, имам нещо за теб. — Умиращият леко се раздвижи и затършува със здравата си ръка в гънките на ризата си. — Сигурно никога нямаше да посмея да ти кажа… но сега вече няма значение. Твой е.

— Не се тревожи, Исайаб — успокои го Конан. — Почивай си.

Шемитът извади от ризата си кожена торбичка, закачена с каишка на врата му. Нетърпеливо бръкна вътре с една ръка и изви глава, за да вижда торбичката върху тежко дишащите си гърди.

— Ще ти помогна. — Конан посегна и разхлаби връвта, а в торбичката проблесна нещо синьо. Конан видя златен пръстен с огромен син сапфир. — Звездата на Корала. Когато те намерихме в пустинята, вече го бях откраднал — прошепна Исайаб. — Промъкнах се до онзи глупак, когото ти преследваше, докато той спеше под един храст по пладне. Отмъкнах пръстена от подплатата на един самар и сложих на негово място парче кристал. Но той май така и не е разбрал.

Исайаб вдигна искрящия камък с треперещата си ръка и Азрафел зяпна от смайване. Зафрити се приближи с алчен поглед, дори Конан се облещи изненадано.

— И ти си го носил със себе си през цялото време? Човече, ти си можел да купиш и продадеш всички ни с този пръстен!

Исайаб издаде дрезгав звук, може би се опита да се засмее.

— Когато ми каза, че струва цяла стая злато, не знаех какво да правя. Обикновено продавах моя дял на Отсгар за смешна цена. Но този камък е прекадено скъп за един прост разбойник. И прекадено опасен да се притежава.

Исайаб се опита да си поеме хрипливо дъх и потрепери от усилието. Ръката му се плъзна надолу. Конан пое камъка от отмалелите му пръсти и го задържа пред очите му.

— Освен това — прошепна Исайаб — парите са само едната страна. Човек краде и по навик… за удоволствие… заради съдружниците си…

Хриптенето секна и той умря, вперен в сиянието на камъка, отразено в очите му.

Конан допря ухо до гърдите на приятеля си и склопи очите му. Помогна на Азрафел да положи тялото в колесницата. Когато се изправи, пръстенът вече бе изчезнал в някакво скривалище из дрехите му. Той погледна последните двама от бандата.